— Просто се чудех. — За да успокоя раздразненото му самолюбие, полюбопитствах: — А ти? Бил ли си женен?
След като разговорът отново се насочи към любимата му тема, той поклати глава.
— Не, все още не. — И неспособен да устои на удалата се възможност за флирт, той продължи, срещайки погледа ми: — Чаках да намеря подходящата жена.
И на тази уловка не се хванах.
— Как беше Лондон?
— Убийствен. Тези дни сме страшно натоварени. Утре вечер отново заминавам, за Амстердам, а оттам за Италия.
По начина, по който протичаше животът му, поне можех да кажа, че прилича на моя капитан Гордън от романа ми — появяваше се само колкото да окаже влияние върху сюжета и после пак се втурваше нанякъде.
Той започна да ми разправя за нещата, с които бе зает в Лондон, но аз го слушах доста разсеяно, докато се опитвах да сподавя една прозявка, която караше кръвта да шуми в ушите ми със силата на барабан. Без да забелязва нищо, Стюарт продължаваше да говори и макар да се опитвах от учтивост да следя разказа му, се унасях все повече и повече — безсънната нощ си казваше думата. Отпуснах глава на облегалката и кимнах на нещо, което казваше Стюарт.
И това бе последното, което си спомнях.
Когато се събудих, все още седнала на стола си, фотьойлът срещу мен бе празен. Дневната светлина се бе превърнала в здрач. Като се размърдах, установих, че Стюарт вероятно е по-голям джентълмен, отколкото би признал — бе извадил едно одеяло от шкафа и ме бе покрил с него, за да ми е по-удобно. А когато влязох в кухнята и отворих хладилника, видях, че моята полупразна чиния с риба и картофки е увита с прозрачно фолио и ме чака да я притопля за вечеря.
Колкото и да ме бе ядосал Стюарт предния ден, бе просто невъзможно да продължа да му се сърдя, когато правеше жестове като тези. Нито пък успях да се заставя да изпитам нещо повече от слабо раздразнение, когато малко по-късно телефонът иззвъня и от другия край на жицата доктор Уиър ме поздрави с: „Натъкнах се на Стюи Кийт, когато излизах от Кили, и той каза, че те е оставил да спиш, затова си помислих, че е по-добре първо да позвъня по телефона“.
„Разчитай на Стюарт — помислих си — да предаде случилото се по свой си начин.“ Но бях доволна най-после да чуя гласа на доктора.
— Няколко дни ме нямаше — обясни ми той. — Ходих на гости на брат си, но прочетох нещичко за генетичната памет и открих няколко неща, които ще те заинтригуват. Бих могъл да дойда още сега, ако няма проблем?
Нямаше абсолютно никакъв проблем. С нетърпение очаквах да поговоря с него, да чуя мнението му за това, което бях открила в Единбург. Нямаше друг човек, с когото да мога да говоря за това — никой, който да ме изслуша с търпението и неосъдителната безпристрастност на професионален лекар и да може да разглежда нещата от медицинска гледна точка.
Вече бях приготвила чая, когато той пристигна с една дебела папка, пълна с копирани страници от най-различни книги. И преди да успее да ми разкаже какво е открил той, аз му разказах за писмото за господин Хол, в което се описваше как е отвел София в Слейнс.
Доктор Уиър остана много доволен.
— Това е чудесно. Чудесно, момиче. Никога нямаше да повярвам, че ще успееш да намериш такова нещо. И там наистина пише, че е дошла от запад и че и двамата й родители са умрели по време на пътешествието към Дариен?
— Да.
— Колко невероятно. — Той поклати глава и обяви: — Е, прекрасно. Това е доказателство, че не полудяваш. — Усмихна се. — Просто си наследила паметта на онази твоя далечна прабаба.
Дълбоко в себе си знаех, че е прав, и дори споделях очевидното му въодушевление от откритието ми, но това чувство се притъпяваше от чувството на колебание. Не бях сигурна, че наистина желая такъв дар или че знам как да се справя с всички последици от това. А и умът ми все още се съпротивляваше на тази представа.
— Как е възможно да се случи нещо такова?
— Е, трябва да е генетично. Знаеш ли подробности за ДНК?
— Само това, което виждам по криминалните филми.
— Аха. — Той се намести по-удобно, оставяйки засега папката си на широката странична облегалка на стола си. — Нека да започнем с гена, който представлява основната единица, която носи наследственост. Генът не е нищо, освен една нишка от дезоксирибонуклеинова киселина и в телата си ние, хората, имаме хиляди такива нишки. Половината от гените, които наследяваме, идват от майката, а другата половина — от бащата. Получената смесица е уникална. Тя определя цял род характерни черти на човека: цвета на очите, на косата му, дали е левак или десняк. — Направи кратка пауза. — Безброй неща, дори възможността да се разболееш от определени болести, са ти предадени чрез гените от родителите ти, които на свой ред са ги получили от своите родители и така нататък. Носът ти може да е със същата форма като този на твоята пра-пра-прабаба. И ако носът може да се наследи, кой знае какво още може?