— Но нали носовете не са същото като спомените?
Той сви рамене.
— Разбрах, че е установено съществуването на ген, който участва в превръщането на хората в търсачи на силни усещания. Най-голямата ми дъщеря винаги е обичала опасностите, още откакто се роди. Все се катереше, беше… трябваше да я оковем, за да я задържим в количката. Изпълзяваше от люлката си, катереше се по лавиците с книги, ходеше навсякъде. Сега вече е голям човек и се катери по планини и скача от самолети. Откъде го е взела? Не зная. Със сигурност не е от обкръжението си — усмихна се той. — Жена ми и аз не сме типът, който се катери по планините.
Отвърнах на усмивката му, като си представях как приличният на гном доктор или жена му висят на въжета от някоя скала.
— Искам да кажа — продължи той, — че някои черти от природата ни, от характера ни, очевидно са пренесени чрез гените ни. А паметта със сигурност не е по-трудно определима от характера.
— Предполагам, че сте прав.
Той посегна към папката, отвори я и започна да подрежда копираните страници.
— Намерих някои много интересни статии по тази тема. Има например един материал от американски професор, който вярва, че способностите на някои обременени хора, които въпреки това притежават таланти — аутисти, които са умствено и социално отделени от останалите и все пак притежават тези странни, необясними дарби в някоя област — музиката или математиката например, — та този професор смята, че техните способности може да са резултат на някакъв вид генетична памет. Използва точно този термин. А ето и още нещо, което привлече вниманието ми. Опитах се да се придържам повече към науката, но въпреки че това клони малко повече към новата вълна, то повдига въпроса за неща, за които си помислих, че са реални възможности. Става дума за предположението, че необяснимият феномен, при който хората, „върнати назад“ посредством хипноза, си спомнят това, за което вярват, че са били в предишни животи в други тела, в действителност може да е чисто и просто припомняне на живота на собствените им предци. — Той ми подаде папката и отново се облегна назад, за да ме наблюдава, докато самата аз прехвърлях статиите. После промърмори: — Хмм, може би самият аз трябва да направя едно малко изследване.
— И аз да бъда предметът на това изследване, това ли имате предвид? — Тази мисъл ме развесели. — Не съм сигурна колко полезна бих могла да съм за науката.
— И защо така?
— Е, няма да има начин да докажете точно каква част от историята е дошла от паметта ми и каква част е плод на собственото ми въображение — отвърнах. Мислех си за това как съзнателно бях върнала капитан Гордън обратно в разказа, за да размъти водите. Това със сигурност беше дошло от раздразнението ми от Стюарт и Греъм, а не от София. — Вярно, подробностите от семейната история наистина могат да се проверят, но когато опрем до неща като диалог и така нататък…
— Да, мога да си представя, че това ще представлява смесица от спомена ти и писателската ти дарба. Но какво от това? Хората преправят спомените си през цялото време. Разкрасяваме ги — рибата, която сме уловили, става по-голяма, а грешките, които сме допуснали — по-малко. Но основното събитие… е, то си остава едно и също. Не можем да превърнем тъжния спомен в щастлив, колкото и да се опитваме. Затова съм готов да се обзаложа, че това, което ще напишеш за София, в общи линии ще отговаря на истината.
Замислих се за това по-късно, когато той си беше тръгнал, а аз седях на работната си маса и се взирах в екрана на компютъра, където курсорът примигваше очаквателно.
Тази вечер не бях в транс. Собственото ми съзнание управляваше нещата и можех да усетя как това съзнание притиска героите ми, докато те решително се съпротивляваха. Отказваха да поемат по пътеката, по която се опитвах да ги насоча. Отначало възнамерявах да опиша сцената на обяда, където капитан Гордън седи на масата с Джон Морай и София, така че двамата мъже да могат да продължат предизвикателната си размяна на реплики.
На никой от мъжете обаче не му се приказваше, така че накрая трябваше да отида и да взема „Старият шотландски флот“ — книгата, която ми бе дал доктор Уиър — като си мислех, че може да попадна на някое интересно морско пътешествие, което капитан Гордън да разкаже, за да поддържа разговора.