Не бях събрала смелост да разгърна книгата от онази първа вечер, когато я бях отворила и бях установила, че всички детайли, които бях написала за капитан Гордън, отговарят на истината, а не са просто плод на въображението ми. Тази информация бе повече от това, с което обезпокоеният ми ум можеше да се справи по онова време, и след това бях оставила книгата недокосната до леглото си.
Сега обаче отчаянието ме накара да потърся някоя препратка към капитан Гордън, която можеше да ми даде това, което ми трябва. И ето, намерих документ, приложен към текста, чиято дата съответстваше на времето на действието в романа ми. Започваше по следния начин:
„По време на отсъствието на Хук, който бил заминал за Единбург, капитан Гордън, командир на двете шотландски фрегати, патрулиращи по крайбрежието, едната с четирийсет, другата с двайсет и осем оръдия, слязъл на брега и се срещнал с графа на Ерол…“
Между лопатките ми пропълзяха добре познатите вече тръпки.
Всичко бе там, ясно като бял ден.
Обещанието, дадено от капитана на графа, че ще стои далеч от брега през следващите петнайсет дни, уговорената размяна на сигнали, които трябва да се използват в случай, че срещне френския кораб, опасенията, че капитан Хамилтън щял да заподозре нещо, ако френският кораб останел прекалено дълго в шотландски води. Дори заявлението на капитан Гордън, че скоро може да напусне службата, защото не желаел да изрече клетвата срещу крал Джеймс, беше там.
Прочетох го със същото чувство на нереалност, което бях изпитала, седнала в онази читалня в Единбург с онова старо писмо, в което ставаше дума за свещеник Хол. Защото знаех с абсолютна сигурност, че никога преди не съм чела този документ. Не бях стигнала чак дотук с книгата, когато я прегледах за пръв път — тогава се стреснах и я затворих, както направих и сега. Избутах я по-нататък по масата, по-далеч от мен.
— По дяволите.
Допреди малко искрено вярвах, че онази сцена е плод на моето собствено въображение; че съм накарала капитана да се върне просто за да усложня сюжета. Бях толкова горда, че измислих всичко това. Сега обаче откривах, че изобщо не съм направила такова прекрасно нещо.
Май трябваше да се изправя лице в лице с факта, че доктор Уиър е улучил същината на цялата работа по-точно, отколкото ми харесваше. Можеше да се окаже, че самата аз изобщо не участвам в създаването на тази история.
Може би всичко, което можех да направя, бе да запиша историята такава, каквато се е случила.
Изтрих последните изречения, които бях написала, така че курсорът отново застана в началото на главата, затворих очи и почувствах как тишината на стаята ме обгръща като жива.
— Добре — казах. — Какво трябва да напиша?
VIII
Графинята се огледа усмихната, докато София преминаваше покрай вратата, която водеше към личните й покои.
— Скъпа моя, би ли желала да се запознаеш с мосю Дьо Лигондез?
Имаше предвид капитана на френския кораб „Дързост“, който тази сутрин бе пристигнал без предизвестие от Норвегия, прокрадвайки се покрай брега така умело, че никой в Слейнс не го бе забелязал, преди лодката, на която се бе качил капитанът, да измине половината път до брега. Графът, който все още не бе станал от леглото, се бе видял принуден да помоли мосю Дьо Лигондез да го извини за малко, докато се облече, изпие сутрешното си питие и се приготви.
Графинята също току-що бе приключила с обличането.
София обаче бе будна от известно време и знаеше точно къде се намира капитанът на френския кораб.
— Мисля — рече тя, — че той сега се разхожда с господин Морай в градината.
— В такъв случай ще бъдеш ли така добра да отидеш да го потърсиш и да му кажеш, че аз и синът ми сме готови да го посрещнем?
София се поколеба. Не бе ходила в градината през последните няколко дни, откакто Били Уик й пусна ръце, и нямаше никакво желание да ходи и сега, в случай че пак опита същото. Само че не можеше да откаже на графинята. Смело вдигна брадичка и отговори:
— Да, разбира се — след което направи това, за което я помолиха.
Беше още една прекрасна пролетна сутрин. Пойните птички я поздравиха с цвърчене, което звучеше по-бодро от писъците на чайките, кръжащи като бели петна над скалите отвъд градинската стена. Раменете й докоснаха една лоза, чиито прави листа изпускаха сладко, непознато ухание, а докато вървеше, полите й леко се допираха до светлосините камбанки, показали главички ниско над земята.