Въпреки това този път София не си позволи да се отдаде на мечти, а държеше очите си отворени, а ушите — наострени. Някъде недалеч дочуваше тихите гласове на Дьо Лигондез и Морай, но не разбираше думите им, затова предположи, че говорят на френски. Закрачи към тях, водена от звуците, и се почувства така близо до целта си, че бдителността й почти бе изчезнала, когато тежките стъпки отекнаха по пътеката зад гърба й.
Този път нямаше да му покаже страха си, реши тя. Без да се оглежда, изправи рамене и закрачи по-отсечено, устремена към гласовете толкова съсредоточено, че налетя върху мъжете като фазан, който кучетата са прогонили от шубрака.
Капитанът на френския кораб стреснато млъкна по средата на изречението. Морай се обърна да погледне първо към София, а после и към градинаря зад нея, който бе променил посоката си и без да бърза, се отдалечаваше от тях към пивоварната.
За да отвлече вниманието му — очите му се бяха присвили в цепки — от Били Уик, София бързо обясни:
— Графинята ме изпрати да ви потърся.
Сивите очи на Морай отново се насочиха към лицето й.
— Така ли?
— Би желала да осведоми мосю Дьо Лигондез, че двамата с графа са готови да го приемат.
Морай преведе съобщението на французина, който се поклони ниско и ги остави.
Морай не направи никакво движение да го последва. Присви очи нагоре към небето и подхвърли:
— Този ден е възхитително хубав.
София не можеше да не се съгласи.
— Така е.
— Закусихте ли вече?
— Да, сър, закусих.
— Тогава елате — рече той — и повървете малко с мен.
Думите му не прозвучаха като покана, а като предизвикателство. Не й предложи ръката си, както го изискваше етикетът, но се помръдна, слагайки ръка на дръжката на меча си, така че лакътят му леко се отдели от тялото.
София се замисли. Отдавна бе забелязала, че в живота има пътища, по които човек се отправя доброволно, но краят е съвсем различен от това, което би се случило, ако бе избрал друга посока. Помисли си, че сега е изправена пред точно такъв кръстопът. Ако му кажеше „не“ и останеше на мястото си, животът й щеше да продължи все така удобен и това със сигурност щеше да е по-безопасно. Ако отвърнеше „да“, имаше доста добра представа къде щеше да я отведе този път. И все пак безразсъдната кръв на баща й бушуваше в тялото й; жадуваше да направи същото, което бе сторил той — да се впусне през неизследвани води.
Тя пъхна ръка в извивката на лакътя на Морай и погледът, с който той я стрелна, за кратко се изпълни с топлина.
— Къде искате да отидем? — попита София.
— Някъде по-далеч оттук.
И наистина идеално подредената градина изглеждаше твърде малка за него. В нея той приличаше досущ на звяра, който София веднъж бе видяла затворен в клетка, преди да го пуснат за ловците — кръстосваше неуморно защитения си от здрави решетки затвор. Стените на градината обаче бяха по-лесни за преодоляване от железните решетки и не след дълго двамата се озоваха на зеленикавата скала, която се спускаше към селото и към плажа.
Все още беше рано и София не видя по прозорците на селските къщи любопитни лица, които да забележат преминаването им. Вероятно хората все още бяха в леглата, помисли си тя, и това бе повече от добре дошло.
Предпазливите погледи, които хвърляше наоколо, не останаха незабелязани. Морай усмихнат попита:
— Да не би да се боите, че ако ви видят насаме с мен, репутацията ви ще се срине?
— Не — погледна го изненадана София. — Не е това. Просто… — Само че не можеше да се застави да му разкрие какъв е истинският й страх: че зад пердетата на един от тези прозорци някой дори и сега забелязва присъствието му и може да го издаде. Беше чувала разкази за други заловени якобити и колко жестоко били измъчвани от агентите на Короната. Единият бил ритан свирепо и когато отказал да проговори, му счупили и двата крака. София не можеше да си представи, че Морай би проговорил.
Свела поглед надолу, тя отвърна:
— Не се боя от компанията ви.
— Радвам се да го чуя, момиче. — Той хвана ръката й и я задържа до тялото си, докато минаваха между заспалите къщи и отново надолу към плажа.
Морето бе огромно. София вече не можеше да види мачтите на френския кораб, който се бе заслонил от далечната страна на скалите на замъка — виждаше единствено синьото небе и водата с нейните неспирни вълни, които се приближаваха до брега с навити в бяло върхове и се разбиваха на пяна в пясъка, а после се оттегляха обратно към безкрайния хоризонт.