Той й хвърли бърз поглед.
— Смешно ли ви стана?
— Не — поклати глава и наведе очи. — Не, само… — И млъкна, тъй като нещо във водата привлече вниманието й. Тя бързо се наведе, за да го вдигне, преди пясъкът отново да се размести и да го покрие. Беше пуснала едната страна на полата си, за да си освободи ръката, а сега пусна и другата и вдигна триумфално дясната си ръка, за да му покаже находката си.
То блестеше на дланта й като черен обсидиан — продълговато камъче, наполовина на палеца й, а през пръстите й се стичаха мокри зрънца пясък.
Морай се обърна.
— Какво има?
С тържествуваща усмивка София протегна ръка към него.
— Вижте.
Той погледна и с бодра ругатня на уста прецапа обратно към нея, за да разгледа находката й по-добре. Не взе камъчето от ръката й, но сви широката си длан под влажните й пръсти, за да види дупката, издълбана по някаква прищявка на природата точно в средата му.
— Ето че намерихте своето камъче — погледна го София.
— Не, момиче. То принадлежи на вас. — Той затвори пръстите й около камъка и се усмихна. — Грижете се за него. Ако това, което казваше майка ми, е истина, значи ще ви служи като талисман против всяко зло.
Ръцете му бяха топли и разпръсваха топлината си по нейната ръка така силно, че тя почти не усещаше студените вълни, които се плискаха около натежалата й от водата рокля. Въпреки това потрепери и той го забеляза.
— Мили Боже, цялата сте мокра. Хайде, да излезем и да ви изсушим на слънцето, че иначе Нейна Светлост ще ме убие, задето съм ви докарал треска.
В убежището на дюните София седна и разпростря роклята си на пясъка, докато Морай отново обуваше ботушите си и сядаше до нея.
— Ето — той запрати обувките и чорапите й в скута й. — Най-добре си сложете и тези. Вятърът е направо леден.
Той отново извърна очи, за да й спести неудобството, и отбеляза:
— Ако поправите тези обувки още веднъж, от тях ще останат само конците.
Единственото, което каза София, беше:
— Те бяха на сестра ми.
От мълчанието му обаче си помисли, че може би той разбира защо се е старала толкова да ги запази. Тази мисъл й допадна.
Вече с по-сериозен тон Морай попита:
— Как умря тя?
София остана безмълвна толкова дълго, че той навярно се запита дали изобщо го е чула, но истината бе, че не знаеше как да му разкаже историята. Най-накрая събра сили:
— Ана беше на тринайсет, с две години по-голяма от мен, когато майка ми се качи на кораба за Дариен. По онова време живеехме заедно с леля, сестрата на майка ми. Тя беше жена с добро сърце. Живеехме с нея и с чичо ни, който беше… — Тя млъкна и зарея погледа си над безбрежните вълни. — Изобщо не приличаше на леля ми. Той беше от семейство Дръмонд и благодарение на неговата роднинска връзка с графинята сега съм тук, в Слейнс, но това е единствената добрина, която съм видяла от него, и то чак след смъртта му. — Нави ръкава си над лакътя, за да разкрие ивицата сгърчена от жестоко изгаряне кожа. — Но пък, докато беше жив, ми показа това.
Видя как в очите на Морай се спусна тъмна сянка.
— Той ли го направи?
— Не му поднесох бирата — обясни тя — достатъчно бързо. Това беше моето наказание.
— И нямаше ли никой, който да ви помогне?
— Той се отнасяше и с леля ми по същия начин. Внимаваше да не го прави, когато майка ми все още беше с нас, защото баща ми й бе оставил пари за издръжката ни и той не искаше да загуби такъв голям приход. Но когато дойдоха новините, че и двамата ми родители са мъртви… — Тя вдигна рамене с безразличие, за да прикрие болката, която така и не бе избледняла. — Пристъпите му на ярост ускориха напредването на болестта на леля ми и смъртта й, но сестра ми посрещаше най-лошото, за да ме предпази. Беше много красива. И щеше да стане любяща съпруга на всеки мъж, стига само да не… — прехапа устна и събра кураж да продължи: — Стига само чичо ми да не бе използвал и нея по същия начин.
Изобщо не погледна към Морай, а и той не проговори, но в натежалото мълчание помежду им тя почувства въпроса, който искаше да й зададе.
— Той никога не ме докосна така, както докосваше нея. Тя изтръгна обещанието му в замяна на покорството си, а той, макар и да беше злодей, удържа на думата си. — Следващата част беше още по-трудна. — Но Ана беше бременна, когато почина. Бременна с детето на чичо ми. Той не желаеше съседите да разберат и затова повика една жена, която твърдеше, че може да направи така, че бебето да не се роди.