— Е, ето това е. Баща ми никога не е разговарял с мен така, както разговаряше с вас, момичетата, но ако е казал, че баща му е разказал поверието, това е твоят отговор, нали така?
— Но откога — запитах — се предава тази история за камъчето в нашето семейство? Кой я е започнал пръв?
— Не мога да ти кажа, скъпа. Има ли значение?
Погледнах надолу и плъзнах палеца си по малкото камъче в ръката си. Бях го намерила едва миналата година в Испания, при все че търсех такова още откакто дядо ми ми разказа поверието, когато бях дете. Самият той така и не бе успял да намери своето камъче. Често го виждах бавно да крачи по брега и знаех какво се опитва да открие. Беше ми казал, че ако намеря такова камъче, трябва да го окача на врата си. До този момент обаче все още не бях го направила. Боях се, че конецът, който бях прекарала през дупката, ще се скъса, затова държах камъчето на сигурно място в малката кутия с бижутата ми, когато пътувах, и разчитах да ме закриля отвътре.
За миг затворих ръката си около него, а после го върнах при колиетата.
— Не, наистина не — казах на баща си. — Просто се чудех, това е всичко.
Чудех се дали това суеверие не бе дошло при мен от млада жена с кестеняви коси, която го е чула, докато е вървяла по плажа с един войник, много отдавна…
— Хей — рече баща ми и смени темата, изпълнен с желание да сподели задоволството си от последното си откритие. — Намерих още едно поколение назад на нашите хора от Къркубри. Помниш ли Рос Маклелънд?
— Да, разбира се. — Имахме един общ прадядо и баща ми, след като за пръв път се натъкна на Рос при едно от първите си пътувания в Шотландия, бе започнал редовно да му пише. Самата аз, така и не бях срещала този човек, но си спомнях коледните картички. — Как е той?
— Добре. Жена му, изглежда, не се чувства много добре, но нали го знаеш Рос, не обича да се оплаква. Както и да е, миналата седмица му звъннах да му съобщя, че отново съм започнал да работя по този клон от семейното дърво и му разказах какво сме успели да открием за Патерсънови не че са свързани с него самия, но все пак му се стори интересно. И след като му казах, че съм поръчал кръщелното свидетелство на София от библиотеката на „Светците от последните дни“ и тъкмо чакам да пристигне, той предложи, тъй като има малко свободно време и така или иначе живее съвсем наблизо, да се поразрови тук-там и да види какво ще открие.
Стиснах телефонната слушалка между рамото и ухото си и се усмихнах на леката завист, която се бе прокраднала в гласа на баща ми. Знаех колко би му харесало самият той да се поразрови тук-там — из разните църковни дворове и читални. Един сандвич за обяд, една чаша кафе и щеше да бъде на седмото небе.
— Много мило от негова страна — ограничих се да кажа.
— На мен ли го казваш. Току-що приключих разговора с него. София Патерсън — започна да ми чете подробностите той. — Кръстена на 13 декември 1689, дъщеря на Джеймс Патерсън и Мери Мур. Има имената и на двамата дядовци — Андрю Патерсън и Уилям Мур. Никога не съм виждал такова нещо в регистър. — По гласа му усетих, че сияе. — Рос все още не е намерил брачното свидетелство на Джеймс и Мери, но продължава да търси, а сега, с всички тези имена, ще е много по-лесно да направим справката.
— Страхотно — казах искрено. — Наистина страхотно. — Но не бях спряла да мисля. — Чудя се дали…
— Да?
— Дали би могъл да го помолиш да види какво може да открие — подхванах — за смъртта на Ана Патерсън.
— На коя?
— Сестрата на София. Споменаваха я в завещанието на баща им, не помниш ли?
— О, да, Ана. Но нали не знаем дори кога е умряла.
Прехапах устна.
— Опитай с лятото на 1706 година.
Последва дълго мълчание.
— Кари.
— Да?
— Защо не ми кажеш откъде вадиш всичко това?
— Казах ти, татко — отвърнах и си пожелах да съм надарена със способността да лъжа по-убедително, — просто имам такова предчувствие.
— Да, но всичките ти предчувствия досега са удряли право в целта. Нали не откачаш или нещо такова?
Опитах се да докарам възмутен тон, с който да покажа, че тази идея е пълна глупост.
— Татко.
— Добре — предаде се той. — Ще проверя дали Рос ще хвърли едно око за това. Предполагам, че не знаеш къде точно е погребана?
Последното изречение бе изречено с лек сарказъм, но все пак му отговорих.
— Не. Все пак не мисля, че е в самия град. Може би извън Къркубри, съвсем близо. Някъде в провинцията.