— Добре. И, Кари? Ако и този път улучиш, ще трябва да си поприказваме — предупреди ме татко — за тези твои предчувствия.
Седмицата отлетя по-бързо, отколкото очаквах. Сега действието в романа се развиваше с пълна сила: пишех, докато необходимостта от сън не ме надвиеше, и спях до обяд, след което се събуждах и отново сядах пред компютъра. Не ме интересуваше какво ям — обикновено купички със зърнени закуски и макарони, които гребях с лъжица направо от кутията, тоест неща, които можех да ям, докато работя и които почти не оставяха мръсни съдове за миене след себе си. Мивката се напълни с чаши от кафе и мръсни лъжици, а в края на седмицата дори не си направих труда да се огледам за чиста риза, а просто нахлузих онази, която бях носила предишния ден — същата, която бях оставила преметната на стола в спалнята.
Всичко това не ме интересуваше. Вече не се намирах в реалния свят — бях в книгата си.
Като някой сомнамбул бродех из Слейнс заедно с героите си, възхищавах се все повече и повече на графинята и на нейния безстрашен син, докато те се ангажираха все повече и повече в тайни приготовления за пристигането на крал Джеймс. Тази част от сюжета както винаги ме очароваше. Тази седмица обаче историята ми се въртеше най-вече около любовта, която разцъфтяваше между Джон Морай и София.
Не знам колко от нея бе спомен и колко бе моето въображение, развихрено от романа, който самата аз можех да изживея, но връзката им се развиваше с лекота, която тласкаше цялата книга напред, така както вятърът тласка кораба по вълните. София и Джон Морай все още не бяха станали любовници. Или поне не бяха споделяли едно легло. А в замъка, в присъствието на другите, не правеха нищо, което да издаде чувствата им пред тях. Навън обаче, отвъд стените на Слейнс, те вървяха, говореха, открадваха всеки възможен миг и му се наслаждаваха.
Не обичам повтарящите се сцени, затова не ги изпратих отново на плажа, макар да чувствах, че пак са ходили там. Виждах ги във въображението си с такава сигурност и винаги на едно и също място, че когато една сутрин се събудих след неспокоен сън по-рано от обичайното — в девет часа вместо около обяд — взех якето си от закачалката и отидох да проверя дали няма да успея да намеря мястото.
Не бях излизала навън дни наред. Очите ми бяха отвикнали от светлината и въпреки дебелия си пуловер усещах студ. Мисълта ми обаче, твърдо съсредоточена върху миналото, не обърна внимание на тези неудобства. Покрай брега все още имаше дюни, но не на същите места, където са били преди триста години. Бяха духали ветрове, пясъците се бяха размествали, а приливите бяха идвали отново и отново, за да заявят правата си над земята, и в крайна сметка нямаше откъде да направя преценка на разстоянията. По-навътре на сушата обаче видях хълмове, които ми се сториха познати.
Тъкмо разглеждах най-близкия, когато покрай мен се стрелна някакво петно в кафяво и бяло, вдигна облак песъчинки, които се завихриха под лапите му, завъртя се рязко, за да промени посоката, в която тичаше, и се хвърли върху мен с кални лапи и размахана опашка.
В мига, в който го видях, се вцепених. Беше ме заварил съвсем неподготвена. Знаех, че Греъм ще се върне, за да види Джими, но се надявах, че ще успея да го избегна. И като си помислех за начина, по който той приключи нещата, бях сигурна, че и той ще се опита да ме избягва.
Болонката търкаше настойчивия си нос в коляното ми.
— Здравей, Ангъс. — Наведох се, почесах го по ушите, взех топката за тенис, която ми предложи, и му я хвърлих колкото се може по-далеч. Докато той радостно тичаше след нея, гласът, който се подготвях да чуя, прозвуча зад гърба ми:
— Добре, значи си станала. Тъкмо идвахме да те вземем.
Гласът му беше толкова нормален, по дяволите! Като че ли съвсем бе забравил какво ми бе казал в дома на баща си. Обърнах глава и го погледнах, както се гледа луд.
Той тъкмо започваше да казва нещо друго, но когато видя изражението ми, млъкна. Приличаше на човек, който внезапно е стъпил на несигурна почва.
— Добре ли си?
Кучето се върна. Отново се обърнах, за да взема топката и да я хвърля за Ангъс, доволна, че имам извинение да отклоня очи от настойчивия поглед на Греъм. Поклатих глава и насила се спрях да не изрека нещо, за което по-късно да съжалявам. А след това си наложих да се успокоя и казах:
— Виж, нека просто го забравим, а? Ако не искаш да ме виждаш повече, няма проблем. Разбирам.
— Кой каза — попита Греъм с равен глас, — че не искам да те виждам повече?