Мястото излъчваше спокойствие. Не се чуваше никакъв шум, освен песента на птиците. Греъм отвори боядисаната в зелено врата и се отдръпна, за да мога да вляза преди него в тихия църковен двор.
Църквата бе красива, с кръгли кули от всяка страна, с остри покриви, които й придаваха вид като от старите снимки, които бях виждала на викторианската фасада на Слейнс. Около църквата и навън зад нея надгробните камъни се простираха в симетрични редици, някои бяха побелели от лишеи, други — наклонени, а трети направо паднали от старост или подпрени на вътрешната стена на църковния двор.
Обстановката ми се струваше позната и въпреки това някак не на място.
Греъм се обади иззад рамото ми:
— Тази църква е била построена от този един-единствен камък на Ардъндрафт. Това може би ти дава представа колко голяма е била скалата.
Това също така обясняваше и защо църквата ми се струва непозната, помислих си. Камъкът все още беше там, надвиснал над брега, когато София и Морай бяха минали оттам. Все още не бе разбита от чуковете на каменоделците.
— През коя година са построили църквата? — попитах.
— През 1776. И преди това е имало църква, но никой не знае къде точно е била тя.
Можех да му кажа къде. Можех да проследя очертанията на зидовете й под очертанията на сегашните стени. Вместо това обаче продължих да мълча и да размишлявам, докато Греъм не ми посочи някои от най-интересните особености на енорийската църква.
Не разбирах всичко — ту заспивах, ту се събуждах от фантазиите си, но някои неща се бяха запечатали много ясно в паметта ми, като например, когато той ми посочи късче мрамор, изпратено от другата страна на морето, за да отбележи гробното място на някакъв датски принц, убит в битката, която бе спечелила името на Крудън Бей през единайсети век.
— Крудън означава „убийството на датчаните“ — обясни ми Греъм. — Потокът Крудън тече близо до мястото на битката.
Проследих погледа му и видях тихия поток, който се спускаше под моста, където бяхме оставили колата — малък, неотличаващ се с нищо сводест мост, който дръпна по-силна струна в паметта ми сега, когато го гледах от този ъгъл.
С любопитство попитах:
— Това стар мост ли е?
— Да. Мостът на епископа. Бил е тук и по времето, когато са се случвали действията в твоята книга. Искаш ли да го разгледаш по-отблизо?
Исках, затова напуснахме тишината на църковния двор и изминахме криволичещия път, който правеше тясна S-образна извивка при самия мост. Мостчето бе не по-широко от три метра, със стари и хванали плесен каменни стени, които стигаха до лакътя на Греъм. Отдолу потокът Крудън беше мръснокафяв, течеше безшумно и водата образуваше въртопи, които лениво се движеха покрай обрасналия с тръстики бряг под надвисналите дървета с голи клони.
Греъм спря по средата на моста, надвеси се над ръба като малко момче и се загледа във водата, която се спускаше в сянката под нас.
— Нарича се Мостът на епископа в чест на епископ Дръмонд, който го е построил, макар че строежът приключил една през 1697 година, две години след смъртта му. След отзоваването си отишъл в Слейнс — обясни той.
Това обаче е било преди времето, което ми трябваше. Епископ Дръмонд е умрял повече от десет години преди София да пристигне в замъка. Освен това в името му нямаше нищо, което да удари в паметта ми тревожна камбана. В мисълта ми изникваше друго име, придружено от неясния образ на мъж с благо лице и уморени очи.
— А имало ли е епископ Дънбар? — Докато изричах името, по някакъв начин разбрах, че се е казвал точно така. Знаех още преди Греъм да отговори:
— Уилям Дънбар, да. Бил е свещеник в Крудън някъде около 1708 година. — Погледът, който ми хвърли, бе изпълнен с уважение към прецизния начин, по който бях извършила справките си. — Всички са го харесвали. Когато Църквата го отзовала от енорията му, хората никак не били доволни.
— Защо са го отзовали?
— Той бил член на епископалната църква, какъвто бил и Дръмонд преди него и каквито били и твоите Ерол в Слейнс. Всъщност, ако се наведеш насам, можеш да видиш това, което е останало от герба на графа на Ерол, изсечен отстрани на моста. Виждаш ли този камък?
Наведох се толкова надолу, колкото посмях, Греъм ме хвана за рамото, за да не падна, и тогава видях камъка, за който говореше, макар че изображението бе толкова изтрито от времето, че не можах да различа никакви подробности. Щях да го кажа, когато движението на водата под мен изведнъж събуди спомена за един друг поток, за един друг мост и за нещо, което се бе случило…