На лицето му проблесна усмивка, докато отново се отпускаше назад със затворени очи.
— Много се радвам да го чуя. Не би ми било приятно да разбера, че съм хвърлил толкова усилия по едно момиче за нищо.
Тя закачливо го перна по гърдите.
— Значи ти коствам огромни усилия, така ли?
— По начини, които не можеш дори да си представиш. — Все още се шегуваше, но когато очите му се отвориха и срещнаха нейните, тя видя пламъка в тях и разбра какво ще направи още докато ръката му посягаше да се зарови в косата й и да я привлече надолу. Целувката му все още караше дъха й да спира, макар че сега вече й бе позната и знаеше как да й отвърне.
Когато устните им се разделиха, Морай плъзна ръка около гърба й, за да я задържи близо до себе си и тя се отпусна на пясъка, полагайки буза срещу финия плат на ризата му. Чуваше как сърцето му бие силно срещу ухото й. Високо над тях една чайка бе застинала насред въздуха, разперените й крила сякаш изобщо не помръдваха. Самотната й сянка лежеше на пясъка до тях.
Тяхното време беше откраднато. София го знаеше. Знаеше, че не може да продължи още дълго. Не искаше да мисли за това, но след като самата тя бе повдигнала въпроса, попита:
— Как мислиш, скоро ли ще си тръгнеш?
Рамото му леко се сви.
— Ако се съди по последното му писмо, Хук трябва вече да е на път към Слейнс, а инструкциите към мосю Лигондез, капитана на френската фрегата, гласяха, че трябва да стои далеч от брега три седмици, което означава, че и той може да се върне всеки миг.
— И тогава ще си тръгнеш.
Той не й отговори. Притисна я по-близо до себе си и София не каза нищо — просто затвори очи и се опита да задържи мига. Беше свикнала да губи хората, които обича. Знаеше, че след заминаването му слънцето ще продължи да изгрява и залязва както преди, че самата тя ще се събужда, ще прекарва деня си и ще заспива в ритъм с него. Но тази загуба, може би защото бе очаквана, предизвикваше у нея различен вид тъга и тя знаеше, че белезите, които ще остави у нея, ще бъдат съвсем различни от останалите.
Той се размърда под нея.
— Какво е това?
— Кое?
— Това.
Ръката му се плъзна по шията й, а после по-надолу, докато най-после напипа малкия твърд предмет под роклята й. Пръстите му намериха връвта, окачена на врата й, и се пъхнаха под нея, за да извадят саморъчно измайсторения гердан.
София бе повдигнала глава, за да го вижда, и веднага забеляза промяната в изражението му, докато той изучаваше малкото камъче, което блестеше насреща му, затоплено от близостта до кожата й. София бе намерила кожена връзка, на която да го окачи, и го носеше скрито под корсажа си, където никой не можеше да го види.
Морай сякаш искаше да каже нещо, но после се отказа и произнесе с преднамерено небрежен тон:
— Чудя се дали действа?
— Може и да действа — отвърна София и вдигна ръка като доказателство. — Днес следобед за пръв път не се избодох цялата, докато шиех.
Той нежно улови пръстите й, обърна ги, като че ли искаше да ги разгледа, а после допря длан до нейната, сякаш искаше да сравни големината им. Тя усети студенината на пръстена, който той винаги носеше на малкия пръст на дясната си ръка — тежък сребърен квадрат с червен камък в средата върху прост, широк сребърен кръг. Както й бе споменал веднъж, този пръстен е бил на баща му — малка част от семейството си, която винаги можеше да носи със себе си в чуждата земя.
Прииска й се да разбере какво мисли той в този миг, когато сивите му очи изучаваха така съсредоточено допрените им длани. Морай обаче не каза нищо и накрая просто преплете пръсти в нейните и привлече ръката й върху сърцето си.
Светлината около тях се променяше — денят отстъпваше място на вечерта. София знаеше, че не след дълго в замъка ще ги очакват да се появят на вечеря. Попита:
— Ще повървим ли обратно до Ардъндрафт?
— Не. Не днес. — Силата на прегръдката му не отслабна, но от начина, по който се затвориха очите му, София разбра, че е потънал в дълбок размисъл — подсказа й го опитът от последните няколко дни, в които го бе наблюдавала.
Зачака и най-после той проговори:
— Какво смяташ да правиш, когато си тръгна?
Тя се опита да придаде на гласа си шеговита нотка:
— Ще се нахвърля на Рори.
Гърдите на Морай се разтресоха от смях, но после той извърна лице към нея. Очите му бяха отворени.
— Сериозно те питам. Графинята ще иска да те види омъжена, за твое добро. Ще се омъжиш ли?