— Джон…
— Ще го направиш ли?
София внезапно го отблъсна, принуждавайки го да я пусне, а после седна на пясъка с гръб към него, за да не може да вижда лицето й.
— Как можеш да ми задаваш този въпрос?
— Мисля, че имам това право. — Гласът му беше тих и това й вдъхна надежда, че предстоящото му заминаване изпълва и него със същата тъга, с която изпълваше нея.
Свела глава, тя отвърна:
— Не. Когато си тръгнеш, няма да се омъжа за друг мъж.
— Защо не? — Гласът му бе настоятелен и София разбра, че Морай няма да я остави на мира, докато не получи откровен отговор.
Тя отново започна да изсипва пясък между пръстите си. Не искаше той да я докосва.
— Защото — промълви тя — сестра ми ме накара да й обещая, че никога няма да дам ръката си на някого, ако не му дам и сърцето си. А то принадлежи на теб. — Разпери пръсти, за да освободи последните зрънца пясък, а Морай, надигайки се на лакът, отново улови ръката й в своята.
— Даваш ми повече, отколкото заслужавам — рече той.
— Много ниско мнение имаш за себе си.
— Не, момичето ми. Просто такова, което отговаря на действителността. — Очите му все още бяха тъмни и сериозни. За втори път той загледа преплетените им ръце и после с едно-единствено бързо движение се изправи и й помогна и тя да стане. — Ела.
Тя видя как дългите им сенки се простират по пясъка към морето и разбра, че слънцето се спуска още по-ниско на запад, зад редицата далечни хълмове. То докосваше небето и облаците със златен пръст и разтопи погледа й в кълбо от движещи се лъчи, когато Морай се обърна към нея, окъпан в светлината му, сложи пръстите й върху ръката си и я поведе обратно край плажа.
Не тръгнаха по голямата пътека, през гората с враните, а покрай брега и после нагоре по хълма, който стоеше между тях и Слейнс. Оттук можеше да види замъка, проснат в далечината пред тях, и градините, които се срещаха с гълъбарника, увиснал смело на ръба на дерето сред прещипа и тревите. После пътеката отново се спусна надолу и ги отведе до дъното на дерето, с тихата му горичка от кестени, ясени и смокини, в която не се чуваше никакъв звук, освен собствените им стъпки, гукането на гълъбите и бълбукането на поточето, което бързаше към морето.
Докато се приближаваха към мостчето, Морай без предупреждение я попита:
— Обичаш ли ме?
Тя спря на едно място.
— Джон…
— Зададох ти съвсем прост въпрос. Обичаш ли ме?
Той беше луд, помисли си тя, напълно луд да й задава такъв въпрос така неочаквано тук, на откритото. Но когато погледна в очите му, загуби желание да роптае.
— Знаеш, че да.
— Тогава, след като вече притежавам сърцето ти, позволи ми да получа ръката ти.
Тя го гледаше и си мислеше, че не може да го е чула правилно. Морай със сигурност искаше само да подържи ръката й, а не да…
— София. — Той нежно приглади една къдрица зад ухото й, като че ли искаше да види лицето й по-добре. — Питам те дали ще се омъжиш за мен.
София знаеше, че всяка жена, която е с всичкия си, щеше да му отговори, че двамата не биха могли да се надяват да се оженят, че графинята и графът няма да го позволят, че всичко това е само една красива мечта и нищо повече… но както стоеше срещу него и виждаше отражението на собственото си лице в сивите очи, устремени твърдо в нейните, тя не можеше да се застави да му каже, че е невъзможно. Преглътна внезапната буца от емоции, надигнала се в гърдите й, и му отговори с едно-единствено безмълвно кимване.
Знаеше, че никога няма да забрави усмивката, която се появи в очите му.
— Тогава ела с мен.
— Какво, сега ли? — Това бе достатъчно, за да я изтръгне от магията. — О, Джон, знаеш, че не можем. Епископът никога няма да се съгласи да…
— По дяволите епископа — отвърна спокойно Морай. — Той няма право да се бърка в нашите работи.
— Но кой ще ни венчае, ако не епископът?
— Моят брат Робърт печели прехраната си с право и ще ти каже, че бракът, сключен чрез държане на ръце, е също толкова обвързващ, колкото и венчавката в църква.
Тя бе чувала за брака чрез държане на ръце, дори го бе виждала като съвсем малко момиче. Спомняше си как майка й й обясняваше, че тайнството на брака е единственото, което няма нужда от свещеник, защото мъжът и жената сами са си свещеници и се обвързват един с друг чрез силата на думите си. Днес хората приемаха сключването на брак чрез съединяването на ръката на мъжа с тази на жената с неодобрение, но той все още се практикуваше — древна традиция, останала от една отдавна отминала епоха, когато свещениците не са били така многобройни, особено в по-отдалечените краища.