— София — той протегна ръка към нея, — ще дойдеш ли с мен?
— Къде?
— Такива съюзи е най-добре да се сключват над вода.
На средата на моста той се спря и я завъртя, за да застане лице в лице с него. Под краката им водата, позлатена от слънцето, се стичаше в сянката на дървения свод и продължаваше да се носи безметежно към морето.
Двамата бяха съвсем сами. Той взе двете й ръце в своите.
— Вземам те за своя законна съпруга. — Гласът му бе така тих, че шепотът на водата се извисяваше над него. — Сега, момиче, ми кажи, че ме вземаш за съпруг.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
Тя вдигна очи към неговите.
— Вземам те за свой законен съпруг. — А после, тъй като церемонията й се струваше някак си недовършена, тя добави името на Бог Отец, Бог Син и Светия дух.
— Мислех — рече Морай, — че не вярваш в Бога.
— Тогава с нищо няма да навреди да помолим за неговата благословия.
— Не. — Пръстите му за миг се стегнаха около дланите й, като че ли разбираше необходимостта й да задържи още това малко късче щастие. — Няма да навреди.
София погледна към него.
— Това значи ли, че сме женени?
— Да — каза той. — Женени сме.
Тя долови гордостта и лекото предизвикателство в гласа му.
— И можеш да го кажеш на графинята — продължи той, — когато се опита да те омъжи за някой друг. — Целувката му бе гореща, дълбока и кратка. — Засега това е всичко. Останалото ще трябва да почака, иначе ще закъснеем за масата на Ерол.
„Значи е свършено“ — помисли си София. Докосване на ръце, думи над вода, една целувка, и всичко се беше променило. Брачната им церемония бе така кратка и все пак София усещаше промяната у себе си така остро, че бе убедена: или графът на Ерол, или графинята веднага ще я забележат и ще направят някаква забележка. Но вечерта премина без инциденти.
На вечеря Морай и София седяха на обичайните си места един срещу друг и се държаха така, сякаш бяха същите хора от тази сутрин, при все че София се боеше, че в усилията си да не поглежда към него и да издаде чувствата си, може да е отишла в другата крайност, тоест изобщо не го поглеждаше.
Единствената, която го забеляза, бе Кирсти. След вечеря тя хвана София, когато вървеше по коридора, и прошепна:
— Да ни сте се карали?
— Какво? — попита София.
— С господин Морай. През цялото време все мълчахте. Да не ви е огорчил с нещо?
— О! Не — поклати глава София. — С нищо не ме е огорчил.
Неубедена, Кирсти погледна внимателно изчервеното лице на София.
— Какво има тогава? И недейте казва „нищо“ — предупреди тя, докато София се готвеше да й отговори.
Отчаяно й се искаше да й разкаже, да сподели с нея поне част от щастието си, но страхът да не постави Морай в опасност скова езика й. Тя успя да извика на устните си бледа усмивка и отвърна:
— Просто ме боли главата.
— И нищо чудно, като все се разхождате из какво ли не време. Ще си докарате някоя треска — сгълча я Кирсти. — Каквото и да казват бардовете, нищо романтично няма в това да вземете да умрете заради някой мъж.
Инстинктът накара София рязко да вдигне глава.
— Какво знаеш ти за разходките ми с господин Морай?
— Ами трябва да вините Рори за тая работа. Той вижда какви ли не неща, но не говори за тях на никоя жива душа, освен на мен, и то рядко.
Хвърляйки бърз поглед напред и назад в коридора, за да се увери, че са сами, София попита:
— И какво ти казва Рори?
— Че вие и господин Морай тая вечер сте били долу на моста над потока, че сте се държали за ръце и сте си говорели със сериозни лица. Затуй си помислих, че може да сте се карали, защото тая вечер не изглеждате като… — Тя млъкна изведнъж, като че ли току-що й бе хрумнала някаква съвсем неочаквана мисъл, и докато очите й се разширяваха, София я помоли:
— Кирсти, трябва да ми обещаеш, че никога няма да повториш това, което току-що ми каза. Пред никого.
— Омъжили сте се за него! — прошепна Кирсти, наполовина обвинително, наполовина възторжено. — Омъжили сте се за него чрез държане на ръце, нали?
— О, Кирсти, моля те!
— Няма да ви издам. Не се бойте, че ще кажа на някого, или пък Рори. Но, София — тя все още шепнеше, — какво ще правите?