Отговорих, че повече или по-малко съм на тъмно; рядко се виждах с баща си, след като достигнах възраст да се ориентирам в подобни дела, при това той винаги бе сдържан в разговорите си с близките, а както ми стана ясно, и с другите хора. Винаги бяха налице опасения, че за нас може да дойдат войници, и той бе искал да знаем възможно по-малко не само заради своята безопасност, а и заради нашата.
Мордаунт кимна и отново се замисли.
— Трябва да разберете — изрече тихо той, — с огромно нежелание стигнах до извода, че баща ви действително е бил предател. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка, за да спре думите ми. — Моля, изслушайте ме докрай. От казаното не следва, че няма да се зарадвам, ако се окажа заблуден. Той винаги ми се е струвал прекрасен човек и ми бе тъжно да мисля, че съм се подвел по външни белези. Казват, че лицето е огледало на човешката душа и по него може да се чете онова, което е скрито в сърцето. Но при него не беше така. Разчетох лицето на баща ви погрешно. И затова, ако съумеете да докажете, че усетът не ме е излъгал, ще ви бъда задължен.
Благодарих му за откровеността — за пръв път се сблъсквах с такава преданост към справедливостта. А на себе си казах, че ако ми се удаде да убедя този човек, значи съм на верен път. Той не би си изкривил душата.
— Е, как по-точно възнамерявате да действате? — попита ме.
Не помня дословно какво му отговорих, но се боя, че го сторих с трогателна наивност. Общо взето, че ще открия истинския предател и ще изтръгна от него признание. Добавих, че според мен зад всичко това стои Джон Търлоу и че получа ли доказателства, ще го убия. В каквито и фрази да съм облякъл изказването си, то предизвика у Мордаунт лека въздишка.
— И как се каните да избегнете бесилката?
— Предполагам, че за тази цел ще ми е нужно да опровергая уликите срещу баща си.
— За какви улики говорите?
Пълната ми неосведоменост ме принуди да призная с наведена глава:
— Не знам.
Известно време лорд Мордаунт ме наблюдава внимателно — дали със съчувствие, или с презрение, така и не можах да преценя.
— Може би — каза той — е редно да узнаете от мен едно-друго за онези дни и известното ми за тогавашните събития. Предлагам ви го не защото вярвам на вашите предположения, а защото безспорно имате право да узнаете какво се говореше.
— Благодаря ви, милорд — казах простичко и в този момент моята признателност към него беше искрена и пълна.
— Твърде млад сте и надали помните много, а във всеки случай тогава сте били още малък, за да разбирате тия неща — подхвана той. — Но почти до последната минута делото на Негово Величество в тази страна изглеждаше обречено на пълен провал. Тук-там по някой още се бореше срещу тиранията на Кромуел, но само в името на дълга, без да храни никакви надежди за успех. Броят на хората, измъчени от деспотизма, растеше от година на година, но те бяха прекалено наплашени, а някой трябваше да ги оглави. И с тази задача се нагърби групичка предани на краля хора, сред които беше и баща ви. Нарекоха се Стегнатия възел, защото бяха здраво свързани от обич един към друг и към краля. Те нищо не постигнаха, просто не позволиха надеждата да угасне в хорските сърца. Вярно, бяха много активни. И месец не минаваше без някакъв нов план — тук бунт, там убийство на враг. Ако тези планове бяха приведени в изпълнение, Кромуел щеше да е загинал десет пъти, преди да издъхне в постелята си. Така или иначе, нищо съществено не се случи, а армията на Кромуел си беше там и представляваше непреодолимо препятствие за всички, искащи промяна. Докато тази армия оставаше непобедена, пътят към реставрацията на монарха бе затворен, а бе невъзможно да се победи най-ефективната армия в света само с упования и бодвания с карфица.
Вероятно се бях смръщил при тази критика срещу самотните герои и борбата им, а той го забеляза и се усмихна тъжно.
— Никого не порицавам — каза меко. — Само излагам истината. Ако сте сериозен в намерението си, нужни са ви сведения, както желани, така и нежелани.
— Моля за извинение. Вие сте прав, разбира се.
— Групата Стегнатият възел не разполагаше със средства, защото и кралят нямаше пари. Срещу злато може да се купи преданост, но срещу преданост никой не продава оръжия. Французите и испанците държаха Негово Величество на къс повод и му отделяха колкото да живее в изгнание, но не и суми, с които да може да предприеме нещо. Ала ние не губехме надежда и на мен бе възложено да обединя привържениците на краля в Англия, за да бъдат готови, ако възникнат обстоятелства в наша полза. Търлоу не би трябвало да знае нищо за мен, тъй като поради младостта си не бях участвал във войната и прекарах тези години в Савоя, където получих образованието си. И все пак аз много бързо му станах известен: бяха ме предали, а предателят можеше да е само член на Стегнатия възел, защото те бяха осведомените с какво се занимавам. Хората на Търлоу ме хванаха с много мои другари именно тогава, когато при нас трябваше да има компрометиращи документи.