— Не бързахме да обвиняваме когото и да било — продължи Мордаунт, когато му заговорих за това. — Вашият баща оглави издирването на предателя. Негодуванието и възмущението му не знаеха граници. Ала се оказа, че те са лицемерни; в крайна сметка получихме документи — правителствени документи, които не оставяха и най-малко съмнение, че ни бе предал вашият баща. Когато в началото на 1660 година му представиха тези доказателства, той избяга в чужбина.
— Значи въпросът е останал неразрешен — заключих. — Не са му дали възможност да опровергае обвиненията.
— Би имал такава възможност, ако беше останал в Англия — намръщи се Мордаунт, доловил недоверие в тона ми. — Но струва ми се, документите бяха неопровержими. Няколко писма, зашифровани по метод, който ползваше само той; бележки за срещи с високопоставени хора от правителството за разговори, съдържащи сведения, известни само на него. Разписки за получени пари…
— Не! — почти изкрещях. — Това няма да го повярвам! Вие смеете да твърдите, че баща ми е продал приятелите си за пари?
— Излагам ви очевидните факти — сурово рече Мордаунт и разбрах, че съм престъпил позволената граница. Сега разположението му към мен висеше на косъм и аз побързах да поднеса извинения за своята неучтивост.
— Значи главните обвинения срещу него са изхождали от правителството? И вие сте им повярвали?
— Не от правителството, а от правителствени документи. Не само Джон Търлоу разполагаше с шпиони.
— А не ви ли хрумна, че тези документи може да са подхвърлени нарочно? Та обвиняващият пръст да посочи невинен човек и да посее раздор?
— Естествено, че ни хрумна — тросна се той раздразнено и аз разбрах, че съм му дотегнал. — Бяхме много внимателни. И ако не вярвате на мен, то идете при други хора, с които той беше свързан. Ще ви разкажат честно каквото знаят.
— Така и ще направя. Къде да търся тези хора?
Лорд Мордаунт ми отправи неодобрителен поглед.
— Да, наистина имате нужда от помощ. В Лондон, момко. Или, по-скоро по това време на годината, в Тънбридж Уелс, където като всички други плетат интриги за изгодни постове.
— А може ли пак да ви посетя?
— Не. Освен това не желая да става известно, че вече сте идвали тук. Това все още е деликатен въпрос, който хората си припомнят с огорчение. Не искам да става известно, че съм съдействал да се отварят стари рани, за които е по-добре да се забрави. Разговарях днес с вас само в името на спомена какъв възприемах баща ви в началото. И ще искам нещичко в замяна.
— Всичко, което е по силите ми.
— Вярвам, че баща ви е виновен в най-отвратително престъпление. Ако намерите сериозно доказателство, че греша, незабавно ще ми съобщите и тогава ще сторя всичко възможно, за да ви помогна.
Кимнах.
— Ако пък се съгласите, че изводите ми са били верни, то и за това ще ми съобщите. Така съвестта ми ще се успокои. Потиска ме мисълта, че е възможно невинен човек да е обвинен несправедливо. Ако вие се убедите във вината му, тогава и аз ще се съглася с това. Ако ли не…
— Какво тогава?
— Тогава значи почтен човек е пострадал без вина, а виновникът е останал ненаказан. А това е зло, което трябва да бъде поправено.
Пета глава
Пътуването до Тънбридж Уелс ми отне четири дни, тъй като заобиколих Лондон, вместо да мина през него, но не съжалих нито за миг от изгубеното време, макар целта ми бе да напредвам бързо. Нощите все още бяха топли и самотата изпълваше душата ми с покой, какъвто не бях познавал преди. Много мислех за онова, което ми каза Мордаунт, и си дадох сметка, че нещо съм постигнал: вече знаех в какво е обвинен баща ми и как са дошли обвиненията — с подправени документи, излизащи от канцеларията на Търлоу. Сега една от целите ми беше да ги открия. Нещо повече, бях наясно, че действително е съществувал добре поставен и информиран предател, а само шепа доверени хора биха могли да издадат с такива подробности подготвящото се въстание от 1659 година. Бях видял лицето му в купичката вода на старицата Блънди, сега оставяше да установя името му. Знаех как е направено и защо, с малко късмет щях да открия и от кого.
Бих могъл да се сдобия с компания, тъй като много хора странстваха по тия места, ала отблъсквах всички опити да бъда привлечен като нечий спътник, спях сам в горите, завит с одеялото си, купувах си храна от селата и малките градчета, през които преминавах.
Чувството на самота отмина едва щом се озовах в покрайнините на самия Тънбридж Уелс, където попаднах сред дилижанси и карети, безкраен поток от каруци, каращи провизии за хората от двора, нарастващ брой амбулантни търговци, музиканти и слуги, запътили се натам с надежда да продадат стоките и услугите си. През последните два дни бях съпровождан против волята си от млада блудница на име Кити, която се лепна за мен и предложи плътта си срещу закрила от моя страна. Идваше от Лондон, беше нападната предишния ден и не искаше да ѝ се случи отново. Първия път се бе отървала без видими наранявания с изключение на няколко синини, но много се беше уплашила. Ако се бе лишила от зъб или бяха ѝ счупили носа, печалбите ѝ силно щяха да пострадат, защото нямаше по какъв друг начин да изкарва пари.