Тишината стана зловеща. Под пронизващите погледи на трийсет чифта очи грабнах шапката си и се запрепъвах към вратата. Умът ми смътно регистрира мимолетни впечатления: натъженото, почти съчувствено изражение на първия слуга и жестокото на втория, който явно се опияняваше от моето унижение. Тържествуващото злорадство, изписано по лицата на едни от просителите, жадния интерес у други, предвкусващи как в продължение на седмици ще разказват и преразказват случката. Кръвта нахлу в главата ми, в душата ми забушуваха гняв и ненавист. Когато стигнах до вратата, вече нищо друго не чувствах и не забелязвах и дори нямам спомен как съм се добрал до мизерната си постеля в тъмния чардак над конюшнята на странноприемницата.
Не знам колко време съм лежал там, но не ще да е било малко. Делях мястото с още половин дузина други, та няма как да не са влизали и излизали, но нищо от това не бях усетил. Знам само, че когато се освестих, брадата ми бе силно набола, крайниците ми бяха сковани от слабост и ми се наложи да се обръсна, преди да мога да се покажа пред хорски очи. Водата от кладенеца беше ледена, но когато тръгнах през двора към странноприемницата, видът ми бе благопристоен. Станалото почти се бе изтрило от паметта ми, но едва прекрачих през прага, когато си припомних всичко. Мъртва тишина, последвана от хихикане. Приближих до тезгяха и поисках бира, а мъжът до мен рязко се извърна гърбом с грубостта, която идва тъй естествено у простолюдието — макар че предвид примера, който им подаваха висшестоящите, нямаше нищо изненадващо в това.
Трудно е да изживяваш отново подобни унижения и дори сега ръката ми трепери, докато топя перото си в мастило, за да напиша тези думи. Минаха много години, изпълнени със светлина и радост, но все пак тази минута продължава да поразява сърцето ми и гневът ми възкръсва. Казвали са ми, че сърцето на джентълмена е по-беззащитно срещу подобни рани от онова на простия човек, поради това, че поставя по-високо честта си, и нищо чудно да е така. Бих продължил търсенията си, ако това можеше да донесе полза, но знаех, че случилото се напълно е обезсмислило моето пътуване; вече не бих могъл да се явя при Едуард Вилиърс с надежда за учтив прием, а да се сблъскам с нов груб отказ не желаех. Нямах избор, би следвало възможно най-бързо да напусна Тънбридж Уелс, но бях изпълнен с решимост преди това да зърна лицето на сър Джон Ръсел и да проверя дали не ми се бе явило то в купичката с вода на госпожа Блънди. Не беше лицето на Мордаунт, което искрено ме зарадва, а вече знаех, че Вилиърс има съвсем различна външност. Признавам, хранех надежда сър Джон, вече заслужил моята неугасима вражда, да бъде изобличен и така да облекчи задачата ми.
Уви! Очакваният ми не се оправдаха; прекарах много часове, притаен край странноприемницата, а също така (като гледах да съм незабележим, за да не ме разпознаят) пред домове, където се събираха благородниците, и мрачно се вслушвах в носещите се от тях звуци на веселие, подгизнал под първите есенни дъждове, в упорито и търпеливо очакване. Накрая търпението ми бе възнаградено, макар и не както би ми се искало. Подкупих уличен търговец, за да ми покаже сър Джон, когато излезе, и вече бях изгубил всяка надежда, когато той ме сръчка с лакът и пошепна в ухото ми:
— Ето го там в цялата му прелест.
Погледнах с надежда да зърна човек с почти познато ми лице да слиза по стълбите.
— Къде? — попитах.
— Ето там, това е той — рече търговецът и посочи дебел мъж с розово лице и големи старомодни мустаци.
С огромно разочарование наблюдавах как това създание (у което не забелязах нито притворство, нито познати ми черти) се качва в чакащата го карета. Не, това не беше мъжът, показан ми от старицата Блънди.
— Ама вървете де — подкани ме търговецът. — Идете и му предайте писмото си.
— Кое? — попитах, вече забравил, че помолих да ми го покаже под този предлог. — А! Друг път.
— Притеснихте се, а? Разбирам. Но нека ви кажа, млади господине, от тези нищо няма да получите, ако не упорствате с плановете си.
Реших да се възползвам от този непоискан, но вероятно разумен съвет като си стегнах багаж и напуснах града. Там го нямаше онова, което търсех.
Шеста глава
Средата на следобеда е и ми е докладвано (забележете, днес на мен ми докладват!), че на сутринта ще заминем за имението ми; остава ми малко време да продължа моето повествование. Вече ми обръснаха главата заради проклетата перука, шивачът ми взе мерки, навред кипи активност. Има да се подготвят толкова много неща, а изобщо не ме е грижа за тях. Тези скучни подробности нямат никакво отношение към моя разказ, но забелязвам все по-често появяваща се тенденция у мен. Сигурно е заради напредващата ми възраст: по-ясно помня случилото се преди много години, отколкото неща, станали едва онзи ден.