Уд се съгласи неохотно и аз му казах, че когато му дойде времето, ще изложа пред него моите факти, които той да съпостави със своята информация. След това Томас съобразително го изведе, а аз стрелнах приятеля си с упрек.
— Томас, знам, че имам нужда от всичката възможна помощ, но…
— Грешиш, приятелю. Познанията на господин Уд може да се окажат ключови за теб един ден. Не го отписвай поради външността му. Сетих се и за друг човек, който ще ти е полезен.
Изпъшках.
— Той пък кой е?
— Доктор Джон Уолис.
— Кой?
— Преподавател по геометрия, доверен човек на властите по времето на Кромуел поради уменията му с кодовете. Казват, че разшифровал много тайни писма на краля за канцеларията на Търлоу.
— Би трябвало да е обесен тогава.
— Говори се, че сега върши същите услуги на правителството на Негово Величество. Лорд Мордаунт ти е казал, че документите, обвиняващи баща ти, са били шифровани, в такъв случай доктор Уолис трябва да назнайва нещо по въпроса. Ако можеш да го убедиш да помогне…
Кимнах. По случайност някоя от идеите на Томас можеше и да се окаже полезна.
Преди господин Уд или доктор Уолис да успеят да са ми в услуга, удаде ми се случай да изплатя донякъде дълга си към Томас, като го спасих от абсурдно погрешна преценка. Обстоятелствата, макар и тревожни, бяха твърде смешни. Всички знаеха, че старият Тидмарш, квакерът, устройва тайно в дома си край реката някакви глупави молитвени събрания. В нарушение на закона, разбира се. При спомена колко ядове причиниха вече тези малоумници, редно бе да бъдат смазани без всякаква милост. Но не. От време на време по някой такъв беше пращан в затвора, а после пускан, за да продължи да се занимава с гадостите си. А те сякаш се гордееха с всичко това и кощунствено приравняваха страданията си с мъките, изтърпени от нашия Бог. А някои дори, както чувах, в своята самонадеяност се обявявали за самия Бог, обикаляли из околността, тресящи глави, и се престрували, че изцеряват болни. В онези дни светът беше пълен с такива побъркани. Хвърлянето в тъмница не е начин да се усмирят подобни хора, половинчатите мерки само подхранват гордостта им. Или махате с ръка на такива, или ги бесите, това е моето мнение. А още по-добре — пращате ги всичките в Америка, пък нека измрат от глад там.
Така или иначе, няколко дни по-късно минавах покрай замъка и внезапно се разнесе силен тропот от тичащи крака. Явно мировият съдия по изключение бе решил да се задейства. Навред се мяркаха сектанти: скачаха от прозорците, бягаха във всички посоки подобно на мравки от разрушен мравуняк. Впрочем, не ги слушайте, като твърдят, че само си седят тихо и пеят псалми, когато дойдат да ги арестуват. Плашат се не по-малко от всички останали хора.
Стоях и наблюдавах развеселен този лов, когато за огромно свое изумление зърнах как от прозореца на къщата на Тидмарш изскочи приятелят ми Томас и се шмугна в уличката.
Без бавене, както би постъпил всеки истински приятел, се втурнах след него. От всички глупци, помислих си, той трябваше да е най-глупавият. Да постави под заплаха бъдещето си, отстъпвайки пред нелепото си благочестие именно когато му беше нужно да съблюдава пълна и безрезервна привързаност към господстващата църква!
Тъй като не се отличаваше с умение да бяга, догоних го без големи усилия. Той едва не рухна в несвяст, когато го хванах за рамото, за да го спра.
— Какви ги вършиш, за Бога?
— Джак? — промълви той с огромно облекчение. — Слава Богу, а пък аз те помислих за някого от стражите.
— Като нищо и това можеше да се случи! Побърка ли се?
— Не, аз…
Но опитът му да обясни щуротиите си бе прекъснат от появата на двама души от градската стража. Стърчахме там зашеметени, а и беше късно да бягаме.
— Мълчи, облегни се на рамото ми и другото остави на мен — прошепнах, докато те се приближаваха. — Добър ви вечер, господа — провикнах се със завален говор, сякаш бях по-пиян, отколкото в действителност.
— Какво правите тук вие двамата?
— Ами — измънках, — нима пак не сварихме да се приберем преди затварянето на портите?
— Студенти значи? Бъдете добри да кажете от кой колеж. — Той изгледа с присвити очи Томас, който много неубедително се преструваше на пиян. Да бе се напил поне веднъж в живота си, можеше да го изиграе по-сполучливо. — Къде бяхте през последните два часа?
— С мен в кръчмата — отговорих.
— Не ви вярвам!
— Как смееш да се съмняваш в думата ми? — възмутих се. — Къде според теб сме могли да бъдем?
— На противозаконното сборище.