— Шегуваш се — изсмях се с голяма достоверност при това нелепо предположение. — Да не ти заприличах на светец? Може и да сме пияни, но за радост не от Божието слово.
— Говоря за него. — И той посочи пребледнелия Томас.
— Той ли? — викнах. — Нищо подобно! Да, днес той позна екстаз, но съвсем не божествен. Впрочем, уверен съм, че дамата би гарантирала за неговото усърдие. Нека не ви заблуждава смиреният му вид.
При тези ми думи Томас почервеня и за щастие това бе изтълкувано като смущение.
— А пък аз играх на карти и много ми вървя.
— О, нима?
— Да, и съм в прекрасно настроение. Бих искал да споделя късмета си с целия свят. Ето, вземете един шилинг от мен и пийте за мое здраве.
Единият от войниците взе монетата, погледна я и алчността взе връх над чувството му за дълг.
— А ако гоните квакерите — продължих весело, щом монетата се озова в джоба му, — видях двама много уплашени да тичат нататък само преди три минути.
Мъжът ме погледна и се ухили с беззъбата си уста.
— Благодаря, господине. Но портите са вече затворени. И ако още сте тук, като се върна…
— Няма страшно. А сега хуквайте, догонете ги.
Те се завтекоха накъдето им посочих, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. После се обърнах към Томас, който сега пък бе позеленял.
— Дължиш ми шилинг — заявих му. — Хайде да се махаме оттук.
Поехме в мълчание към Новия колеж. Исках да поговоря с него, но при мен това беше невъзможно — делях стаята с наставника си, а той вероятно си беше легнал. А виж, Томас, като старши член на богат колеж, можеше свободно да влиза и излиза, без да се съобразява със забраните, които превръщаха моя живот в ад. Вярно, стаята му бе тясна и неуютна, но не му се налагаше да я дели със свои студенти — великолепно нововъведение, предизвикало много коментари.
— Приятелю, ти напълно си се смахнал — заговорих ядосано, щом затворихме вратата зад нас. — Къде ти беше умът? Щом трябва, удовлетворявай религиозните си щения насаме. Да ги излагаш на показ и да се поставяш в опасност да попаднеш в затвора, когато се надяваш да получиш платен пост и да се ожениш, е чиста лудост.
— Аз не…
— Ама не, разбира се. Ти просто си се озовал сред квакерите, без да ги знаеш какви са, а изскочи през прозореца и хукна просто за да се раздвижиш.
— Не — отвърна той. — Бях там по свой избор с основателна причина.
— Няма причина, която да е достатъчно основателна!
— Отидох да поговоря с един човек. Да покажа, че може да ми се вярва.
— Защо?
— Защото все пак може и да не получа поста.
— Няма и да го получиш с такова поведение.
— Изслушай ме — изрече той умоляващо. — Гроув се опитва да се домогне до него и вече има подкрепата на няколко души от факултета, на които разчитах. А сега убеждава и ректора.
— Какво би могъл да му каже?
— Ами много просто: че той е стар и ерген, докато аз, естествено, ще се оженя и ще имам деца. В сравнение с мен неговите потребности ще са малки и една трета от годишния си доход ще дава на колежа.
— А има ли такова право?
— Има право да върши каквото пожелае, парите ще са негови. Разчита, че е по-добре да разполага с две трети от осемдесет лири годишно, отколкото с нищо. А Удуърд много се грижи за доходите на колежа.
— Не може ли и ти да предложиш същото?
— Не мога, разбира се — разгорещено отвърна той. — Искам да се оженя. А баща ѝ ще даде съгласие само ако получавам пълната сума. Ти как би постъпил на негово място, ако дойда и ти кажа, че ще дарявам една трета?
— Ами намери си друга жена — посъветвах го.
— Джак, тя ми харесва. Много добра партия ще е, ако получа поста.
— Разбирам затрудненията ти. Но не виждам защо заради тях трябва да скачаш от прозорци.
— Гроув не е подходящ за енорийски свещеник. Ще хвърли сянка върху Църквата, ще окаля доброто ѝ име. Отдавна съм наясно, но докато не се беше прицелил към поста, не ме засягаше.
— И все пак не разбирам.
— Той блудства, уверен съм в това. За срам на църквата и колежа се отдава на плътски удоволствия с прислужницата си. Това е позор! И ако лицемерието му бъде изобличено, колежът би изложил на риск репутацията си, давайки му поста. Исках да узная истината.
— На квакерско събрание? — попитах отново, невярващ на ушите си.
Историята започваше да изглежда все по-зле.
— Тази прислужница понякога посещава сбирките им и казват, че се ползвала с уважение сред тях по непонятни за мен причини — обясни той. — Казах си, че ако се появя там, ще ми се довери.
Боя се, че тук избухнах в смях.