— Ах, Томас, мили ми приятелю! Само на теб може да хрумне да съблазниш момиче, паднал на колене за молитви.
Той стана аленочервен.
— Нищо такова не ми е идвало на ум дори.
— То се знае, че не. И кое всъщност е това същество?
— Казва се Блънди. Сара Блънди.
— Познавам я — казах. — Мислех я за свястно момиче.
— Това само доказва колко си ненаблюдателен. Баща ѝ е бил застрелян като размирник, майка ѝ е вещица, а самата тя е израснала в някаква дяволска общност и от десетгодишна се е отдавала на всеки, който я е пожелавал. Чувал съм какво вършат тези хора. Настръхвам само при мисълта да говоря с нея.
— Сигурно като пееш псалми и се молиш за избавление от изкушението, ще спечелиш благоразположението ѝ — посочих. — Но ти сигурен ли си в това? Срещал съм се с това момиче и майка ѝ. За дъщеря на вещица е много красива, а за дяволска блудница се изразява извънредно учтиво.
— Не, знам, че не греша.
— Говори ли вече с нея?
— Нямах такава възможност. Тези техни сборища са много странни. Всички седяхме в кръг, а онази Блънди беше в средата му.
— И?
— И нищо. Очевидно всички я чакаха да каже нещо, а тя просто седеше там. Това продължи около час. После чухме викове отвън и всички се разбягахме уплашени.
— Така. Дори заключението ти да е вярно, надали ще я заставиш да си признае — заключих. — Явно онова, което върши, не я притеснява, а без съмнение са ѝ нужни пари. Защо ѝ е да рискува положението си, та да ти направи услуга?
— Вярвам, че тя тайно го презира. Мислех да ѝ обещая, че за нея няма да има никакви лоши последици, и тя ще разбере, че дългът я зове да го изобличи.
— Според мен няколко монети ще са много по-убедителен довод. Томас, но ти напълно сигурен ли си, че тук няма грешка? Доктор Гроув беше мой частен учител, ако не си забравил, и за всичките четири години не забелязах у него никаква похотливост.
Не се съмнявам, че Томас беше твърдо убеден в безкористността на своите действия. Той искрено желаеше енориашите на Истън Парва да получат най-добрия свещеник и не се съмняваше, че тъкмо той е нужният избраник. Естествено, искаше да получи поста с неговото добро заплащане, а и съпруга със също тъй добрата ѝ зестра, но всичко това само с цел по-добре да служи на паството си. Ръководеше го благочестие, не алчност. Ето защо нещата завършиха така зле. Обикновеният егоизъм причинява по-малко вреди от отчаяната добродетел.
Колкото до мен, доброволно си признавам, че в постъпките си бях ръководен от себичност. Нужен ми бе източник на пари, а за това бе необходимо Томас да разполага с някакви суми. Освен това той беше моят единствен приятел и се чувствах в дълг пред него. Колкото заради себе си, толкова и заради него реших, че му е нужна помощ, каквато можех да му окажа само аз.
— Слушай, приятелю, върни се към занятията си и остави тези кроежи, никак не те бива за такива неща. Аз ще се разбера с тази Блънди и съвсем скоро ще ми пропее като канарче.
— И как ще го постигнеш?
— Няма да ти кажа. Но ако се молиш за опрощение на греховете ми, през следващата седмица се налага да удвоиш усърдието си.
Както винаги той се смути от лекото ми богохулство, на което и разчитах. Лесно беше да го зашеметиш по този начин. Разсмях се весело, пожелах му спокоен сън и се върнах в колежа си, като благополучно се прехвърлих през стената и тихичко се промъкнах в стаята при хъркащия наставник.
Седма глава
По настояване на Томас отидох да се видя с Джон Уолис, математик и Божи служител. Тогава знаех малко за тази видна личност — само че не го обичат особено, но си го обяснявах с факта, че Кромуел го бе натрапил на Оксфорд. Неприязънта към него се дължеше и на това, че в общата чистка от пуритани след завръщането на краля Уолис не само бе запазил мястото си, но и бе получил знаци за официално благоволение. Мнозина от жертвалите се за краля, които не се радваха на подобни облаги, изпитваха горчиво негодувание срещу него.
Твърде самонадеяно го посетих у дома му — като богат човек, разполагаше с апартамент в колежа, къща на улица Мъртън, а както разбрах, и още една в Лондон. Прислужникът му реши, че съм студент, дошъл за наставления, така че без противене отиде да доложи за мен.
Уолис ме прие веднага и подобна любезност остави у мен силно впечатление; в миналото далеч по-скромни университетски светила ме принуждаваха без всякаква основателна причина да чакам с часове. Така че влязох при него окрилен от надежда.
Вероятно днес всеки си има своя представа за облика на тези хора. Свещенослужителят е с румено лице заради чревоугодничеството си; природоизпитателят философ е разсеян, небрежно облечен, със закопчани накриво копчета и килната на една страна перука. Ако такива хора действително съществуват, то преподобният доктор Джон Уолис не принадлежеше към тях: убеден съм, че през целия си живот не беше допуснал небрежност и нищо не беше забравял. Може да се каже, че беше най-студеният и всяващ страх човек, когото съм срещал. Когато влязох, не помръдна, само ме гледаше и с едва забележимо кимване ми посочи стол. Сега, като размишлявам за това, ми идва на ум, че в безмълвната застиналост има нещо много красноречиво. Търлоу например също стоеше в едно и също положение, но контрастът не можеше да е по-голям. Може да изглежда странно тъкмо аз да го кажа, но в статичността на Търлоу имаше някакво смирение. А Уолис бе замръзнал като змия, втренчена в жертвата си.