— Е, господине — заговори с леден глас след известно време. Забелязах, че леко просъсква, което усилваше приликата му със змия. — Все пак вие сте поискали да ме видите, а не обратното.
— Дойдох да ви помоля за услуга по личен въпрос.
— Надявам се, не търсите наставления?
— О, не, за бога.
— Не споменавайте напразно Божието име в мое присъствие.
— Моля да ме извините, господине. Само че ми е трудно да започна. Казаха ми, че вие можете да ми помогнете.
— Кой ви го каза?
— Господин Кен, магистър в университета и…
— Господин Кен ми е известен — каза Уолис. — Свещеникът дисидент, нали така?
— Той полага всички усилия да се подчинява на установения канон.
— Желая му успех. Навярно разбира, че в наши дни не можем да допускаме и най-малките отклонения.
— Да, господине — потвърдих, като обърнах внимание на това „ние“.
Съвсем до неотдавна самият Уолис беше свещеник дисидент и при все това се бе устроил чудесно.
Уолис все така запазваше хладната си неподвижност и по никакъв начин не ми помагаше.
— Баща ми беше Джеймс Престкот.
— Чувал съм за него.
— В такъв случай ви е известно, че бе обвинен в страшни престъпления, които знам, че не е извършил. Убеден съм, че е бил организиран заговор за оклеветяването му от Джон Търлоу с цел да бъде скрит истинският предател, и възнамерявам да го докажа.
Отново Уолис не показа нито одобрение, нито осъждане. Не, гледаше ме с немигащи очи, докато не ме обзе парещ срам заради моята глупост и не започнах да се потя и заеквам от смущение.
— По какъв начин се надявате да го докажете? — попита той след продължително мълчание.
— Все някой трябва да знае истината — казах. — И се надявах, тъй като сте били свързан с господин Търлоу…
Тук Уолис вдигна длан.
— Достатъчно, господине. Имате превратна представа за моята важност. Разчитах тайнопис за Републиката, когато нямах друг изход и бях уверен, че на естествената ми преданост към Негово величество няма да падне никаква сянка.
— Естествено — измънках, почти с възхищение от непринудеността, с която тънките му устни изрекоха тази нагла лъжа. — Значи съм получил неверни сведения и не можете да ми помогнете?
— Не съм казал това — отвърна той. — Знам малко, но ако пожелая, възможно е да науча и повече. Какви документи на баща ви от онова време сте запазили?
— Никакви — отговорих. — Мисля, че и майка ми няма такива. А защо са ви нужни?
— Няма ли кутия с книжа? Книги? Писма? Длъжни сте да установите къде се е намирал във всеки даден момент. Ако например се твърди, че е бил в Лондон и се е видял с Търлоу, а вие успеете да докажете, че е бил на съвсем друго място, ще осъществите голям напредък. Не сте ли помисляли за това?
Наведох глава като провинил се ученик и си признах, че не ми е хрумвало. Уолис продължи да ме разпитва, като ми задаваше нелепи въпроси за някакви книжа, вече не ги помня дори. Аз бях избрал пътя на пряката конфронтация, не ровене из писма и документи. Помислих си, че дарбите на господин Уд все пак може да се окажат полезни.
Доктор Уолис кимна удовлетворено.
— Пишете на близките си и узнайте с какво разполагат. Донесете всичко на мен и ще се заема с него. Тогава може би ще съумея да свържа нови за мен факти с онова, което вече ми е известно.
— Много любезно от ваша страна.
Той поклати глава.
— Нищо подобно. Ако има предател в кралския двор, трябва да се знае за това. Но бъдете уверен, господин Престкот, че няма да ви помагам без доказателство за правотата ви.
Вече бе настъпила зимата; времето ме притискаше, задачата пред мен не ми даваше мира, мисълта за баща ми ме тласкаше към действие. И започнах да подготвям пътуванията си, които продължиха непрестанно през следващите няколко месеца, докато всичко не се разреши. Странствах през една от най-студените зими, които помня, а после и с настъпването на пролетта, движен от чувството си за дълг и стремеж към истината. Пътувах сам, единствено с плаща на гърба си и малък вързоп с вещи, и повечето пеша, като крачех по широки и тесни пътища и заобикалях огромните локви, които ги осейваха по това време на годината. Нощувах където намерех — в градове и села или под дървета и край живи плетове, когато не се отваряше друга възможност. През цялото време бях обзет от голяма тревога и страх, до самия край често се усъмнявах в успеха, опасявах се, че няма да мога да надделея над многото си врагове. И все пак си спомням с умиление този период, макар причината вероятно да е само розовото сияние, с което напредналата възраст винаги озарява спомените за младостта.