Ала преди да тръгна на път, трябваше да спазя обещанието си да помогна на Томас. Да се срещна със Сара Блънди уж случайно беше лесно, трудното беше да я въвлека в разговор. Тя излизаше от дома си в шест сутринта и отиваше на улица „Мъртън“ в дома на семейство Уд. Там прислужваше всеки ден без понеделник, който бе отделен за доктор Гроув. Работеше до седем вечерта. Всяка неделя имаше по четири свободни часа и по един почивен ден през шест седмици. В сряда отиваше да пазарува за семейството от Глостър Грийн, празен терен в покрайнините на града, където на фермерите бе разрешено да продават произведеното от тях. Купуваше всичко нужно и (тъй като госпожа Уд се славеше със скъперничеството си) мъкнеше всичко сама, защото не ѝ даваха пари за носач.
Реших, че тъкмо от такъв случай трябва да се възползвам. Следвах я отдалеч до пазара, изчаках, докато направи покупките си, а после се погрижих да попадна пред нея, когато тя се връщаше с две препълнени тежки кошници.
— Госпожица Блънди, ако не се лъжа — казах с радостно изражение. — Сигурно не ме помните. Имах щастието да се съветвам с майка ви преди няколко месеца.
Тя отметна косата от лицето си, изгледа ме въпросително, после бавно кимна.
— Да — отговори. — Дано не сте съжалили за изгубените пари.
— Ни най-малко, благодаря. Много ми помогна. Боя се, че не се държах подобаващо. В онези минути бях много разстроен и това вероятно се е отразило на обноските ми.
— Така е — отсече тя. — Отрази се.
— Позволете да се реванширам. Нека ви нося кошниците, твърде тежки са за вас.
Тя не възрази дори само от приличие и веднага ми ги подаде.
— Много любезно от ваша страна — каза с видимо облекчение. — Никак не обичам този ден от седмицата. Стига да не ви отклонявам.
— Не, по път ми е.
— Как така знаете къде отиваме?
— Няма значение — побързах да замажа грешката си. — Без друго нямам какво да правя и на драго сърце бих отнесъл товара ви чак до върха на Хедингтън Хил просто заради удоволствието от компанията ви.
Тя отметна глава назад и се разсмя.
— Ясно е, че наистина нямате какво да правите. За щастие няма да злоупотребя чак толкова с добрината ви, отивам до улица „Мъртън“.
Кошниците се оказаха страшно тежки и почти се ядосах на момичето, задето ми връчи и двете с такава готовност. Едната щеше да ми е предостатъчна. Нещо по-лошо, наблюдаваше ме с прикрита насмешка как се боря с тях, докато тя ги бе носила с лекота.
— Добре ли се отнасят с вас там? — попитах задъхан, а тя вървеше до мен с лека и уверена крачка.
— Госпожа Уд е добра господарка — отговори. — Нямам от какво да се оплача. Защо? Да не се каните да ми предложите работа?
— Не, прислужница не ми е по джоба.
— Вие сте студент, нали?
Кимнах. Предвид плаща ми, който плющеше под силния вятър, заплашващ да отнесе униформената ми шапка в канавката, догадката ѝ не блестеше с проницателност.
— Към духовен сан ли се стремите?
— Не, опазил ме Бог — засмях се.
— Нима не одобрявате Църквата? Или разговарям с таен католик?
При тези думи пламнах от гняв, но навреме си припомних, че не съм посветил сутринта на развлечения.
— Нищо подобно — отсякох. — То се знае, грешник съм, но не чак такъв. Отчуждението ми има съвсем друга причина. Но с никакви действия не съм съгрешил.
— Поздравявам ви.
Въздъхнах тежко.
— А аз не се поздравявам. Има група богобоязливи хора, с които бих искал да общувам, но те не биха и помислили да ме допуснат. И не ги виня.
— А кои са те?
— По-добре да не ги назовавам.
— Рискувайте поне да ми кажете защо няма да сте добре дошли там.
— Такъв като мен? — възкликнах. — Кой би приел човек, затънал във всевъзможни безобразия? Искрено се разкайвам за тях, но не мога да залича онова, което е било.