— А според мен много от тях приемат сред себе си грешници. Какъв смисъл да се приемат само чистите духом? Та те вече са спасени.
— Да, уж такава е идеята — промърморих, като разиграх огорчение. — В действителност се отвръщат от хората, които се нуждаят от тях.
— Те ли ви го казаха?
— Не беше нужно. Аз самият не бих приел такъв като себе си. А и да ме допуснат, постоянно ще се боят, че ще внеса раздор в отношенията им.
— Нима сте водили тъй порочен живот? Трудно ми е да си го представя, надали сте по-възрастен от мен.
— Вие, без съмнение, сте отгледана в почтено и набожно семейство — изтъкнах. — На мен, уви, съдбата не ми се усмихна.
— Вярно е, че бях благословена с родителите си. Но трябва да сте сигурен, че всяко общество, което би ви отхвърлило, не си струва да принадлежите към него. Хайде, господине, кажете ми кои имате предвид. Може да успея да ви помогна. Ще разпитам дали биха ви приели, ако от свенливост не смеете да проверите сам.
Погледнах я с благодарност и възторг.
— Наистина ли бихте го сторили? Не смея да ви помоля. Става дума за мъж на име Тидмарш. Чувал съм, че е свят човек и проповедник, събрал около себе си малкото останали непокварени хора в Оксфорд.
Тя спря и се втренчи в мен.
— Но той е квакер — промълви. — Съзнавате ли какво правите?
— Не ви разбирам…
— Те може и да са Божи люде, но той ги подлага на тежки изпитания. Ако се присъедините към тях, ще се лишите от защитата, които ви дава правото ви по рождение. Ще ви хвърлят в затвора, ще станете жертва на побои, заплюван на улицата. Може да се наложи и да се простите с живота си. Дори да бъдете пощаден, вашите приятели и близки ще ви низвергнат и светът ще ви презре.
— Вие не искате да ми помогнете.
— Трябва да сте наясно срещу какво се изправяте.
— Вие една от тях ли сте?
В очите ѝ се мярна подозрение, но тя поклати глава.
— Не — отвърна. — Учили са ме да не си навличам беди. Намирам го за също такава проява на горделивост, като да носиш натруфена рокля.
— Дори няма да се престоря, че ви разбирам. Ала отчаяно се нуждая от помощ.
— Тогава я потърсете другаде — каза тя. — Длъжен сте да се подчините на Божията воля. Но първо трябва да проумеете какво действително иска Той. Вие сте млад човек от благородно потекло с всички преимущества, произтичащи от това. Не се отказвайте от тях заради прищявка. Най-напред добре го обмислете и се молете. Техният път не е единственият към спасението.
Бяхме минали по „Сейнт Алдейтс“ и после завихме по „Мъртън“. Докато изричаше последния си съвет, вече стояхме пред дома на господарката ѝ. Допускам, че тя просто искаше да предпази себе си, и при все това останах впечатлен от мъдростта в думите ѝ. Ако наистина бях някакъв екзалтиран младеж, напът да извърши сериозна грешка, тя би ми дала храна за размисъл.
Тръгнах си, обзет от душевен смут, който в ретроспекция мога да разбера. Аз я лъжех, а тя ми отвърна с цялата си доброта. Това дълго ме измъчваше, докато не научих впоследствие колко по-сериозна е била нейната измама от моята.
Осма глава
През следващата седмица лесно нагласих още няколко случайни срещи с нея и бавно започнах да печеля приятелството ѝ. Казах ѝ, че съм решил да последвам съвета ѝ, но душата ми все така се терзае. Никакви проповеди на света не можеха да ме примирят с господстващата Църква. Вече знаех, че баща ѝ е бил от най-злокачествените размирници, дотолкова увлечен да призовава към убийство на притежаващите собственост и към създаване на република, че не му бе оставало време за Христос. По тази причина се наложи да приспособя тактиката си.
— Когато се замисля за разцъфналите само преди няколко години надежди — подхванах, — просто ми се свива сърцето. Всеобщите упования бяха отхвърлени и презрени и светът отново се предаде на алчност и себелюбие.
Тя ме изгледа сериозно, сякаш бях произнесъл неопровержима истина, и кимна. Вървяхме по „Сейнт Джайлс“, след като я бях пресрещнал на излизане от гостилница, където бе купила вечеря за семейство Уд. Прекрасният аромат на гореща и апетитна храна накара стомаха ми да закъркори. Виждах, че тя също е гладна.
— Какво ще правите, след като им отнесете това?
— Ще съм приключила за днес — отвърна тя.
Вече се бе стъмнило и застудяло.
— Елате да хапнем заедно. Виждам, че сте не по-малко гладна от мен, и ще съм ви благодарен за компанията.
Тя поклати глава.