— Какъв беше?
— Много сериозен, вдълбочен в мислите си, но бодър.
— И с него е имало отряд?
Тя поклати глава.
— Само един човек.
— Какъв човек?
Тя остави този въпрос без отговор.
— Както казах, прекара нощта тук, но не легна да спи, само вечеря със своя другар, а после дойде да поговори с мен. Държеше се много предпазливо, провери дали не ни подслушват и взе от мен обещание, че няма да разкажа нищо на брат си. Можеш да не питаш, нищо не му казах.
С цялото си сърце почувствах, че сега ще чуя новина с огромна важност, нещо, което баща ми е предназначил за мен, иначе не би поискал от майка ми клетва да не го разкрива пред никого.
— Продължавайте — подканих я.
— Той говори с мен много развълнувано. Каза, че е разкрил измяна, по-лоша от която човек не би могъл да си представи, и тя толкова го поразила, че отначало се отказвал да повярва на собствените си очи. Но сега у него не останали съмнения и възнамерявал да действа. Това е.
Едва не закрещях от разочарование.
— Каква измяна? Как да действа? Какво е разкрил?
— Каза ми, че подобно нещо не бива да се доверява на жена. Разбери, той никога не е споделял никакви тайни с мен и въобще в нищо не ме посвещаваше. Чудното е, че и толкова ми каза, а не че каза тъй малко.
— И това беше всичко?
— Заяви, че щял да изобличи и унищожи нечувани злодеи. Било опасно, но не се съмнявал в успеха. После кимна на спътника си, който през всичкото това време седеше в един тъмен ъгъл.
— Името му, мадам! Как се казваше?
Е, и това ще е нещо, помислих си. Но тя отново поклати глава.
— Възможно е да беше Нед, но не помня. Стори ми се, че съм го виждала преди. Още преди войната. Баща ти ми каза, че може да се довери напълно само на своите хора и че този човек е именно такъв. Ако се случело нещо непредвидено, той щял да дойде и да ми предаде пакет, съдържащ всички събрани сведения. Аз трябвало да скрия надеждно пакета и да го използвам само когато бъде вече безопасно.
— И какво още?
— Нищо — отвърна тя. — Скоро тръгнаха и повече не го видях. Няколко седмици по-късно пристигна писмо от Дийл с известие, че се налага да напусне за кратко страната, но че скоро ще се върне. Както знаеш, не се върна. Никога.
— Ами другият човек? Онзи Нед?
Тя поклати глава.
— Така и не дойде. И никакъв пакет не получих.
Макар и да не се сдобих от майка си с нищо, което би послужило на доктор Уолис, разказът ѝ се оказа неочаквана премия. Не очаквах тя да е дотолкова осведомена и се обърнах към нея само за всеки случай. Колкото и печално да е син да признава нещо подобно, ставаше ми все по-трудно да съблюдавам учтивост, дотолкова се беше сляла отново със семейството си, което бе одобрявало баща ми само докато бе притежавал завидно състояние.
Не, към Уорикшир се бях отправил със съвсем друга цел — исках да се запозная с документите относно имотите ми в Линкълншир и да разбера кога мога да вляза във владение на тях. Съзнавах, че е сложна работа — баща ми много пъти ме бе предупреждавал за това. Когато войната се разгоря по-силно и неговото доверие към краля започна да отслабва, той вече бе наясно, че не само собственият му живот е изложен на риск, а че цялото семейство може да бъде съсипано. Съответно предприе нужните мерки, за да го защити.
Накратко, предвид най-новата практика в страната, той бе поверил недвижимата си собственост на попечителски тръст с право на ползване за себе си, а след смъртта му — и за мен. Съставеното по онова време завещание правеше вуйчо ми негов изпълнител, а сър Уилям Комптън, опекунът ми, бе натоварен с разпореждане върху движимата и недвижимата собственост. Звучи сложно, но в наши дни всеки човек със собственост би се ориентирал, защото подобна маневра е станала обичайна при опазване на семейството от опасност. Тогава тази усложнена мярка не беше масово позната, и все пак нищо не събужда съобразителността на хората и не обогатява адвокатите така, както го постигат гражданските безредици.
Нямаше как да настоя да видя документите, тъй като бяха съхранявани от вуйчо ми, а той надали би отстъпил пред такова искане. Освен това не желаех да му показвам интереса си от опасения да не би да ги промени и да вкара нещо в своя полза. Нямах намерение да позволя на вуйчо си да ме измами — дейност, която се бе превърнала в негова втора природа.
И ето че вечерта, когато всички заспаха, осъществих своя замисъл. Кабинетът на вуйчо ми, където той се занимаваше с делата си и приемаше своите управители, никак не се бе променил от времето, когато ме привикваше там, за да ме наставлява в богобоязливо поведение. Прокраднах се по коридора и отворих извънредно внимателно вратата, дори преди да си спомня, че скърцането ѝ можеше да вдигне на крак цялата къща. Вдигнах свещта и видях голямата дъбова маса, където всяка година на Архангеловден се разтваряха счетоводните книги и се поставяха ковчежетата с метален обков, съдържащи разписки и други важни документи.