Затворих и заключих раклата, после тихо се промъкнах към стаята си. Осъзнах, че задачата ми бе станала неизмеримо по-трудна, че бях още по-лишен от подкрепа, отколкото си бях мислил. В крайна сметка всички ме бяха предали, дори най-близките ми, и единствена моя опора оставаше собствената ми решимост. Всяка предприета от мен крачка като че умножаваше препятствията ми, правеше ги по-сложни, защото сега ми предстоеше не само да открия предалия баща ми, но и да изоблича онези, които бяха побързали да извлекат полза за себе си от нещастието му.
Все още не си давах сметка, че двете задачи можеше да са една и съща, нито пък че сегашните ми изпитания ще изглеждат нищожни пред онези, които щяха да ми се стоварят на главата.
Скоро съдбата ми загатна за онова, което ми предстоеше: два часа преди разсъмване заспах, за което после горчиво съжалих. Трябваше веднага да напусна къщата и да се отправя на път. Ако го бях сторил, щях да избегна най-чудовищния ужас на тази бездруго кошмарна нощ. Не знам колко дълго съм спал, но беше още тъмно, когато ме събуди нечий глас. Дръпнах балдахина на леглото и видях ясно очертана пред прозореца женска фигура, наклонена напред, сякаш бе стъпила на земята, макар че се намирах на третия етаж. При все че не можех да различа лицето, развяната тъмна коса мигом потвърди подозренията ми. Беше младата Блънди. „Момче — просъска ми. — Ще се провалиш. Аз ще имам грижата за това.“ После с въздишка, подобна на полъх на вятъра, изчезна.
Седях повече от час, пронизван от студени тръпки, докато не убедих себе си, че случилото се е просто трескаво бълнуване на объркано и преуморено съзнание. Казах си, че сънят не означава нищо, също както и предишният. Напомних си за предупрежденията на мъдри свещенослужители, че вярата в подобни игри на въображението е заблуда. Ала те грешаха. Да, не отричам, че разните лъжепророци, обявяващи сънищата си за Божествени прозрения, са само безмозъчни невежи, приемащи сънни изпарения за ангели, а брожението на телесни сокове — за Гласа Господен. Ала някои сънища действително са духовни по своя произход. И не всички те идват от Бог. Когато отново си легнах и се опитах да заспя, не можах, защото вятърът блъскаше рамката на прозореца, и си припомних, че не го бях отварял, преди да си легна. При все това зееше, отворен не от моята ръка.
Промених плана си, когато на сутринта слязох долу, и напуснах къщата толкова бързо, колкото бе прилично. Не се сбогувах с майка си и във всеки случай — не и с вуйчо. Не бих понесъл да ги гледам пред себе си, а и се боях, че мога да изтърва някоя дума, с която да се издам, че съм прозрял кроежите им.
Десета глава
Няма да описвам бурята от чувства, бушуващи в гърдите ми, докато вървях към границата на графствата Уорикшир и Оксфордшир. Това, че в душата ми гореше жажда за мъст, би трябвало да е ясно и без думи и не съм склонен да излагам на хартия онова, което няма как всеки в моето положение да не изпитва. Задачата ми е да опиша какво върших, а не какво чувствах през това време: чувствата са преходни и да се разказва за тях, е чиста загуба на време. В човешката история са важни само славните дела, единствено те служат за урок на потомството. Нужно ли ни е да знаем какво е изпитвал Август, когато е получил вест, че битката при Акциум е разпростряла властта му върху целия свят? Би ли увеличило славата на Катон описание на чувствата му, когато кинжалът е пронизал гърдите му? Душевните преживявания са само уловки на дявола, които той ни праща, за да ни вкара в съблазън, колебания, съмнения и замъгляване както на доброто, така и на злото. Според мен нито един разумен човек не им обръща внимание, тъй като те разсейват, внушават женска чувствителност, която се налага да криеш от света, ако не съумееш да я изтръгнеш от сърцето си. Дългът ни е да преодоляваме страстите, а не да им се поддаваме.
Ще спомена само тревогата си, че едва успял да направя няколко крачки в едно отношение, получавах удари от друга страна. Докато се опитвах да проследя Джон Търлоу, самият аз бях следен от демони. Не можех да се избавя от смута, породен от сънищата и виденията, но мозъкът ми беше дотолкова замъглен, че очевидната причина за тях оставаше скрита за мен. Размишлявах безплодно над тази дисхармония, докато крачех на юг по земите, където войната бе бушувала особено яростно, и миля след миля разчитах аналите на опустошенията, претърпени по тези краища. Толкова сгради, толкова великолепни къщи все още си стояха разрушени — и техните собственици като баща ми не бяха имали пари, за да ги построят наново. Стърчаха опожарени останки на господарски имения или такива, сринати заради камъка в тях, простираха се все още запуснати ниви, обрасли с бурени, защото арендаторите безделничат, когато няма твърда ръка да ги стяга. Пристигнах в Саутъм, обзет от меланхолията, която винаги ме е преследвала, и реших да похарча малко пари за кръвопускане, което да възстанови равновесието и силата на духа ми. Обзелата ме в последствие слабост ме накара да платя още пари за нощувка.