Самото Провидение ми бе подсказало да постъпя така, защото на трапезата на вечеря чух, че в същия този ден през града минал прочут маг, който се славел като лечител и познавач на духовните неща. Човекът, от когото го узнах — ръсещ шеги, но вътрешно изпълнен със страх, — ми каза, че онзи бил ирландец, бранен от ангел-хранител и нищо не можело да му навреди. Принадлежал към посветените, които умеят да лекуват само като прокарат ръка по болното място, и се намират в постоянно общуване с всевъзможни духове, виждани от тях, както обикновените хора се виждат едни други.
Чух още, че въпросният човек се бил насочил на юг и отивал в Лондон с намерение там да предложи услугите си на самия крал. От този замисъл (както узнах в последствие) не беше излязло нищо. Способността му да изцелява чрез съприкосновение (което бе чистата истина и заедно с мен за това могат да свидетелстват и други) беше приета като дръзко самохвалство, защото той твърдеше, че по този начин може да лекува и скрофулоза, което от незапомнени времена се смята за дар, с който са удостоявани само кралете. Бидейки плюс всичко друго и ирландец, беше сметнат за размирник и го принудиха да напусне Лондон само след кратък престой там.
И ето че на сутринта поех на път, уверен, че младите ми крака и ранният час ще ми помогнат бързо да настигна този Валънтайн Грейторекс и да се консултирам с него за моите проблеми. Във всеки случай знаех, че няма да се наложи да прося услугите му, тъй като парите от раклата на вуйчо ми още бяха надеждно скрити под колана ми и поне този път можех да платя колкото ми поискаха.
Догоних го след няколко часа в едно селце от оксфордширската страна на границата; беше отседнал в странноприемница и като узнах за това, аз също си взех стая там. Пратих да му съобщят за желанието ми да се срещнем и незабавно бях поканен при него.
Влязох при човека с известна боязън; беше ми се случвало и преди да се виждам с магове, но ирландец не бях зървал в живота си. Естествено, знаех що за ужасен народ са те — диви, непокорни и чудовищно жестоки. Историите за кланетата, устройвани от ирландци над нещастни протестанти в неотдавнашните години, бяха още свежи в паметта ми, а несекващата им съпротива, след като Кромуел им бе дал да се разберат край Дрогеда и на други места, само доказваше, че такива кръвожадни злодеи не са достойни да се смятат за хора. Убеден съм, че само в един случай Кромуел получи пълна и безусловна поддръжка от цяла Англия — когато се отправи да усмири тези безчовечни убийци.
Ала господин Грейторекс не отговаряше на представата ми нито за магьосник, нито за ирландец. В моето въображение той бе прегърбен старец с огненорижа коса и безумни втренчени очи. Оказа се само с десетина години по-възрастен от мен, с маниери на джентълмен, с ловки и изящни движения, а тържественото и вглъбено изражение на лицето му би направило чест на епископ. Докато не проговореше, можеше да бъде приет за преуспяващ търговец в кой да е малък град в страната.
Гласът му обаче беше удивителен, подобен не бях чувал, макар и сега да знам, че мекотата на изразяване и благозвучието на тембъра са присъщи на хора, които с медени речи маскират истинската си природа. Той ме засипа с въпроси, думите му ме обгърнаха приятно, отпуснах се и скоро вече не забелязвах нищо освен гласа му и ласкавия му поглед. Струва ми се, разбрах как се чувства заек, вкаменен от взора на змия, как се е чувствала и Ева, готова да стори всичко, само да угоди на изкусителката и да чуе от нея утешителни слова.
Кой съм? Откъде идвам? Как съм узнал за него? И главното — за какво търся съвет? Необходими въпроси, подобни на тези, които ми бе задавала госпожа Блънди в желанието си да се увери, че не съм отишъл да ѝ поставя капан. Отговарях подробно, докато не стигнахме до срещата ми със Сара Блънди. Тук Грейторекс се наведе към мен.
— Позволете да ви предупредя, господине — рече тихо. — Онези, които ме лъжат, допускат голяма грешка. Не понасям да ме мамят. Не ме интересува колко лошо е било поведението ви, макар да ми е ясно, че сте се отнесли неподобаващо с това момиче.