— Колкото и да страдаш, не ти е достатъчно, докато не се промениш истински.
Тя се усмихна и дъхът ми секна от изражението на лицето ѝ, защото то потвърди най-големите ми страхове. По-ясно признание за вина не бе чувал нито един съд и съжалявах само, че наоколо няма нито един свидетел.
— Остави ме на мира, Джак Престкот, или ще патиш още повече. Стореното не можеш да върнеш назад, но Бог наказва онези, които грешат и не се покайват.
— И споменаваш Бог? Как смееш изобщо да изричаш името Му? — изкрещях ужасѐн от това богохулство. — Какво общо имаш ти с Него? Говори за собствения си господар, развратна вещице!
В очите ѝ мигом проблесна неистов гняв, тя направи крачка напред и ме удари по лицето, като в същото време сграбчи китката ми и ме придърпа към себе си.
— Никога — изрече със смразяващ и несвой глас, — никога повече да не си посмял да ми говориш така.
Тогава ме отблъсна рязко, гърдите ѝ се вълнуваха от ярост, а аз бях останал без дъх, стъписан от неочакваното ѝ нападение. Тя вдигна заплашително пръст към мен, после си тръгна и ме остави треперещ насред пустата улица.
Не мина час и усетих рязка болка в стомаха, която буквално ме повали сгърчен на пода и ме накара да си изповръщам червата. Тя бе подновила атаките си.
Не можех да говоря с Томас за това; нямаше как да се надявам на помощ от него по този въпрос. Съмнявам се, че изобщо вярваше в духове, и единствената му реакция в подобен случай бе молитва. Ала аз знаех, че те тук са безсилни. Трябваше ми мощна контрамагия, а нямаше как да се сдобия с нея. Какво можех да сторя? Да търча след Блънди и да я моля да се изпикае в сребърния съд, даден ми от Грейторекс? Надали бих успял и също толкова не ми се искаше да нахлуя в колибата ѝ и да търся онова, чрез което според ирландеца тя ми налагаше своята магия.
Тук трябва да подчертая едно и то е, че предадох точно разговора си с Блънди до най-малката подробност. И няма как иначе да е, след като думите ѝ останаха запечатани в паметта ми в продължение на години. Споменавам го, защото съдържа потвърждение на онова, което вече ми беше известно, и като оправдание за случилото се в последствие. Нямаше място за съмнение или невярно тълкуване: тя ме заплаши с по-тежки патила, а нямаше по какъв друг начин да ми навреди освен чрез черната си магия. Няма защо да се обосновавам, тя доброволно си призна, без да има нужда от това, и бе само въпрос на време преди да изпълни обещанието си. От този момент нататък знаех, че съм въвлечен в битка, която щеше да приключи с унищожаването на единия или на другия. Казвам го просто за да се разбере, че нямах избор и затова направих, каквото направих — бях отчаян.
Вместо при Томас, отидох при доктор Гроув, защото знаех, че той още вярва в силата на екзорсизма. Веднъж, когато бях около петнайсетгодишен, ни бе изнесъл наставление за това, след като беше чул за случай на магьосничество в близкия Клинтън. Предупреди строго за влизането в контакт с дявола и същата вечер неочаквано и милосърдно ни призова да се помолим за душите на онези, които бяха подозирани в сговор с мрака. Обясни, че Бог е неуязвим и с лекота ще отблъсне попълзновенията на Сатаната, стига да бе желано от онези, оставили се в ръцете му. Едно от най-големите му възражения срещу пуританите беше, че отричайки обреда на екзорсизма, те не само принизяват свещенослужителите в очите на простолюдието (което продължава да вярва в духове, каквото и да говорят пастирите му), а и се отказват от важно оръжие в неспирната борба.
Не го бях виждал почти три години, ако не се смятат двата случая, когато го зърнах отдалеч на Главната улица, и сега бях смаян, щом се срещнахме лице в лице. Съдбата се бе отнесла милостиво към него. Помнех го като кльощав човек със скръбно изражение и в износени дрехи, които му висяха като на закачалка. Сега пред мен беше силно закръглен мъж, който очевидно се стараеше да наваксва изгубеното време с добро хапване и пийване. Харесвах Томас и желаех най-доброто за него, но почувствах, че греши в мнението си как Гроув е неподходящ за енорийски свещеник в Истън Парва. Вече го виждах как носи едрото си тяло към църквата след сит обяд и бутилка вино, за да държи проповед на паството си за добродетелите на умереността. И те биха го харесвали, защото всички са доволни, когато човек се вписва добре в мястото, отредено му от живота. Имах усещането, че енориашите щяха да са по-щастливи под духовното управление на Гроув, отколкото на Томас, нищо че над тях по-малко щеше да витае страхът от Божие наказание.
— Радвам се, че ви заварвам в добро здраве, докторе — казах му, когато той ме пусна в стаята, затрупана с книги и листове хартия като някогашната му в Комптън Уинейтс.