— Вие твърдите…
— Аз нищо не твърдя — прекъсна ме Гроув. — Само посочвам, че трябва по-щателно да обмислиш аргументите си.
— Лъжете ме — казах. — Явно знаете по този въпрос нещо, което на мен не ми е известно. Не бихте насочили мислите ми в тази посока, ако нямахте основателна причина. Познавам ви добре, докторе. И вашите разсъждения предполагат, че трябва да обмисля другата очевидна възможност.
— И каква е тя?
— Че звеното, свързващо обвинението и отчуждението, е действителната виновност на баща ми.
Гроув засия.
— Превъзходно, младежо. Много съм доволен от теб. Мислиш с безпристрастността на истински логик. Но не откриваш ли още нещо? Според мен можем да отпишем неблагоприятно стечение на обстоятелствата, тъй като това е аргументът на атеиста.
Разсъждавах над това дълго и старателно, доволен, че от мен са доволни, и с желание да заслужа нови похвали. По време на уроците рядко ги получавах и изпитах непривична за мен сгряваща радост.
— Не — отвърнах накрая. — Това са двете главни категории, които трябва да бъдат разгледани. Всичко останало се подчинява на двете алтернативни предположения. — Замълчах за кратко. — Нямам желание да принизявам този разговор, но и най-добрият аргумент се нуждае от някакво количество факти, за да му дадат тежест. И не се съмнявам, че на някакъв етап ще посочите отсъствието им във важните построения.
— Започваш да говориш като адвокат, а не като философ — отбеляза Гроув.
— Това е въпрос, към който законът е напълно приложим. С логика може да се стигне само донякъде. Сигурно има начин да се разграничат двете посочени предположения — дали баща ми е виновен, или не. А да се стигне до отговор само с помощта на метафизиката е невъзможно. Затова ми разкажете. Сигурно са ви известни някои обстоятелства.
— Нищо подобно — отвърна той. — Налага се да те разочаровам. Виждал съм баща ти само веднъж, помня го като красив и силен мъж, но това е твърде малко, за да си съставя мнение за човека. За обвиненията срещу него също научих съвсем случайно, когато сър Уилям каза на съпругата си как смята за свой дълг да съобщи каквото знае.
— Какво? — извиках с такава ярост, че чак подскочих на стола и стреснах Гроув. — Какво чухте?
Гроув ме изгледа с искрено недоумение.
— Но ти няма как да не го знаеш, нали? — рече той. — Че сър Уилям бе първият, който отправи тези обвинения? По онова време живееше в дома му. Невъзможно е да не си чул за случилото се.
— Нито дума. А кога беше това?
Той поклати глава.
— В началото на 1660 година, ако не се лъжа. Не мога да си спомня с по-голяма точност.
— И какво стана?
— Бях в библиотеката и издирвах един нужен ми том, тъй като сър Уилям ми бе разрешил свободно да се ползвам от книгите, докато живеех у тях. Библиотеката му не беше от най-добрите, но на мен ми изглеждаше като малък оазис в пустинята и често пийвах там. Ти, разбира се, помниш тази стая. Почти всичките ѝ прозорци гледат на изток, а в дълбочина се образува кът, където се помещава кабинетът, и в него сър Уилям водеше делата на имението. Никога не го безпокоях в такива моменти, защото, когато биваше зает със сметки, изпадаше в силен гняв — твърде болезнено му напомняха в каква нищета е изпаднал. Домашните с часове след това не смееха да го доближат и гледаха да не му се мяркат пред очите. Но този път съпругата му наруши това правило и по тази причина сега мога да ти разкажа нещичко. Видях много малко и чух далеч не всичко, но вратата остана открехната и през процепа видях, че благородната дама е коленичила пред съпруга си и го умолява добре да обмисли онова, което се кани да направи. „Решението ми е взето — отвърна той изобщо не сърдито, макар да не бе привикнал да обяснява постъпките си. — Доверието ми бе излъгано и животът ми продаден. Умът ми не побира как някой може да постъпи така, а това, че го е сторил приятел, ми е направо непоносимо. Такова нещо не бива да остане ненаказано.“ „Но ти сигурен ли си? — попита милейди. — Не бива да рискуваш и в заблуда да отправиш подобно обвинение към човек като сър Джеймс, твой приятел вече от двайсет години, чийто син възпитаваш почти като свой роден. А не забравяй, че той непременно ще ти поиска удовлетворение. И тогава победен ще се окажеш ти.“ „Не възнамерявам да се бия с него — отвърна сър Уилям, този път с мек тон, като видя колко е разтревожена съпругата му. — Признавам, че владея оръжието по-зле от него. Но у мен няма и най-малко съмнение в истинността на обвинението ми. Предупреждението на сър Джон Ръсел не оставя място за такова. Писмата, документите, записките за срещите той получаваше от Морланд; мога да удостоверя сам, че не са подправени. Познавам неговия почерк и шифър.“ Тогава вратата беше затворена — продължи Гроув — и аз не чух нищо повече, но през следващите няколко дни милейди беше извънредно разстроена, а сър Уилям бе по-зает от обикновено. В края на седмицата той тайно замина за Лондон, където предполагам, че е представил своето обвинение, подкрепено с доказателства, на приближения кръг на краля.