За малко не се разсмях, като изслушах разказа на Гроув, защото прекрасно си спомнях тези дни. Наистина една сутрин сър Уилям напусна дома на кон и замина нанякъде. А в предходните всички домашни бяха изпаднали в тежко униние, като че тялото прихващаше болестта от главата, която го управлява. Припомних си как преди заминаването си сър Уилям ме повика при себе си и ме предупреди, че скоро ще се наложи да замина. Време ми било да се завърна при своите близки, тъй като вече не съм бил дете и трябвало да пристъпя към задълженията си. Детството ми беше свършило.
Три дни по-късно, след като сър Уилям бе заминал още призори, бях качен на каруца с всичките ми вещи и пратен при вуйчо ми. Нямах никаква представа за бурята, разразявала се под носа ми.
Само че обстоятелствата около отпътуването ми от Комптън Уинейтс нямат отношение към моята история, а аз трябва да завърша разказа си за срещата ми с доктор Гроув. По въпроса, заради който го бях посетил, той ми отказа помощ. Не пожела да извърши обред на екзорсизъм: явно Блънди ме бе изпреварила и бе проникнала в душата му, в която бе разпалила себелюбие дотолкова, че той се боеше да не си навлече обвинения в такъв решаващ за кариерата му момент. Колкото и да се мъчих, не успях да го убедя, единствено се домогнах до обещание, че ще си помисли, ако му представя по-убедителни доказателства за наложената върху мен магия. Дотогава можел да ми предложи единствено да се помоли заедно с мен. Не исках да го обидя, но мисълта да прекарам вечерта на колене никак не ме блазнеше, а освен това сведенията, получени от него, бяха изострили всичките ми сетива и за момента бях склонен да оставя настрани грижата си за свръхестественото.
Важното бе, че се добрах до следващото звено от веригата на коварната измама, и подробно разпитах доктора по този въпрос. „Документи, които получил от Морланд чрез сър Джон Ръсел.“ Това означаваше, че сър Джон просто е препратил книжа от някой друг. Явно е бил доволен да разпространи слуховете, но те не изхождаха от него. Верен ли беше този извод? Доктор Гроув отвърна: като че ли да, но по негово мнение Ръсел не се е съмнявал в достоверността на документите. Само че не бе в състояние да ми помогне да открия от кого са дошли. Беше вбесяващо; една дума от Ръсел би ми спестила много ядове, но от начина, по който се бе държал в Тънбридж Уелс, можех да съдя, че никога няма да чуя тази дума от устата му. Когато излязох от стаята на доктор Гроув в Новия колеж, реших, че е дошло време да посетя господин Уд.
В бързането и възбудата си бях забравил една важна подробност и едва когато тежката врата на дома на семейство Уд на улица Мъртън се отвори, се сетих, че Сара Блънди работи като прислужница там. За най-голямо мое облекчение отвори не тя, а майката на Уд, която май се разсърди на пристигането ми, макар часът още да не бе късен.
— Джак Престкот поднася почитания на господин Уд и ще му бъде задължен, ако бъде приет — изрекох.
Виждах, че тя е почти напът да ме отпрати и да ми каже да дойда, когато имам уговорена среща, ала в следващия миг се умилостиви и ме покани с жест да вляза. След две минути Уд слезе при мен също с недоволен вид.
— Господин Престкот — каза ми, когато приключихме с поклоните, — изненадан съм да ви видя тук. Жалко, че нямах време да се приготвя за посещението, с което ме удостоявате.
Пропуснах покрай ушите си този упрек и обясних, че работата не търпи отлагане, а няма да се задържа дълго в града. Уд, какъвто си беше любител на фасоните, изсумтя театрално, сякаш бе затрупан с какви ли не важни дела, но отстъпи и ме поведе към стаята си.
— Учуден съм, че не виждам тук онази Блънди — подхвърлих, докато се качвахме по стълбите. — Не работеше ли тя у вас?
Уд като че се смути.
— Обсъдихме го — промърмори той — и стигнахме до извода, че е най-добре да откажем услугите ѝ. Вероятно е най-разумното решение, а и най-безопасното за доброто име на семейството ни. И все пак не ме радва. Майка ми е извънредно привързана към нея. Никога не можах да си го обясня.
— Може би я е омагьосала — рекох с възможно най-шеговит тон.