Уд ми хвърли поглед, който показваше, че и на него му е идвала подобна мисъл в главата.
— Не е изключено — промълви. — Странно как всички се оказваме в подчинение на слугите си.
— На някои слуги — уточних. — И само някои господари.
Подозрителният му стрелкащ се поглед издаде, че е схванал укора, но предпочете да се отклони от темата.
— Предполагам, че не сте дошли да обсъждаме подбора на добри прислужници — каза.
Разправих му за своите затруднения и едно-друго от разговора си с доктор Гроув.
— Знам, че тези свидетелства, вероятно същите, за които ми спомена лорд Мордаунт, са оповестени пред света от сър Уилям. А сега научих, че ги е получил чрез сър Джон Ръсел от някой си Морланд. Кой е този Морланд?
— Според мен… — подхвана той, засуети се из стаята като заблудила се къртица и взе да претърсва една след друга купчини с книжа, докато не намери нужната. — Според мен не представлява кой знае каква загадка. Трябва да е Самюъл Морланд.
— И кой е той?
— Доколкото ми е известно, вече е сър Самюъл. Което само по себе си е доста забележително и дава храна за размисъл. Няма как да не е оказал извънредно важна услуга, за да бъде удостоен с такава милост при неговото минало. Подобна би могла да е разобличаването на предател сред доверените лица на краля.
— Или предаване на подправени документи с подобно фалшиво разобличаване.
— О, разбира се — потвърди Уд, като кимаше и шмъркаше. — Напълно е възможно, тъй като Морланд се е славил, така да се каже, като майстор на перото. Известно време е работил при Търлоу, ако не се лъжа, и дори се опитал да заеме мястото му, когато изхвърлили Търлоу през последните дни на Протектората, ако не ме лъже паметта. В последствие, доколкото знам, минал на страната на роялистите. Избрал е момента с безупречна точност.
— Тоест, подправянето на документи не ви изглежда нелепа вероятност?
Уд поклати глава.
— Баща ви или е бил виновен, или не. Ако не, то е било нужно да се създаде илюзия за неговата виновност. Но според мен има само един начин да си изясните това — като се обърнете към самия Морланд. Струва ми се, живее някъде в Лондон. Чувал съм от господин Бойл, че се занимавал с хидравлични машини за пресушаване на блата и неща от този род. Разправят, че били много хитроумни приспособления.
Едва не паднах на колене да благодаря на чудатия дребосък за тези сведения и нямаше как да не призная, че Томас беше прав да ми го препоръча. Тръгнах си толкова бързо, колкото позволяваше приличието. На следващата сутрин след нощ, която трескавото ми вълнение направи безсънна, се отправих с пощенския дилижанс към Лондон.
Единадесета глава
Никога преди не ми се беше случвало да посетя голям град — Оксфорд далеч превъзхождаше всички други, които ми бяха познати. Почти целият ми живот бе минал в имения, съседстващи със села с не повече от няколкостотин жители, или в пазарни градчета като Бостън или Уорик с население само от по няколко хиляди. Лондон (както казват, макар да не вярвам, че някой може да го знае със сигурност) по онова време бе населяван от около половин милион души. Беше се разпрострял по съседните поля и ливади като огромна гнойна пъпка на лицето на земята, разболявайки я и тровейки всички, живеещи в него. Когато отместих кожената завеска, за да надникна през прозорчето на дилижанса, в началото бях запленен, но твърде скоро удивлението ми отстъпи място на омерзение, когато ми се разкри животът там в цялата му противна същност. Аз (както вече стана ясно) не съм голям любител на книгите, но в паметта ми се е запечатал един ред от стихотворение, на което доктор Гроув ми беше поръчал да направя граматически разбор. Не помня кой беше поетът, но трябва да е бил мъдър и здравомислещ човек, защото казваше: „В града не мога да живея, тъй като да лъжа не умея“. И така ще е винаги; честността на провинциалиста е недостатък в големия град, където се цени двуличието, а откритостта е презирана, където всеки гледа само себе си, а великодушието поражда само присмех.
Преди да разпитам за сър Самюъл Морланд, реших, че е разумно да отдъхна и да се подготвя за предстоящия разговор. Взех чантата си и поех по широкия път, свързваш Лондон с Уестминстър (макар че при това оживено строителство скоро ще е невъзможно да се различи къде свършва единият град и започва другият), в посока север да потърся място, където предлагат нещо за хапване и пийване. Скоро стигнах до „пиаца“, както го наричат (макар думата площад да би свършила работа на всеки англичанин), която, казаха ми, не отстъпвала пред нито една подобна в Европа. На мен не ми се видя чак толкова величествена, наоколо сградите бяха мизерни, търговки продаваха зеленчуци и всички газеха сред боклуци и кал.