Гостилници имаше много, но цените бяха такива, че отскочих назад, ужасѐн от наглостта на съдържателите им. Една пресечка зад ъгъла ми се видя много по-спокойна, но отново се бях измамил, защото тази „Друри Лейн“ се слави като една от най-опасните в града, гъмжаща от блудници и главорези. Аз лично видях само театъра, който щеше да отвори след малко, и зърнах актьорите в костюмите им — осигуряваха им защита от закона, но пък им придаваха ужасно нелеп вид.
От Ковънт Гардън тръгнах към Лондон, като се отклоних само по една мръсна уличка близо до катедралата „Сейнт Пол“, за да оставя вещите си в жалка странноприемница, препоръчана ми като евтина и честна. Така се и оказа, но тези ѝ предимства не бяха съчетани с тишина и чистота. Завивките бъкаха от въшки и ако се съдеше по някои признаци, онези, с които ми предстоеше да деля постелята си, не принадлежаха към благородното съсловие. Ала така или иначе, главата ми вече бе пълна с въшки и не си струваше да харча пари за някое по-чисто място. Тук вече започнах да разпитвам за сър Самюъл Морланд и скоро научих къде живее.
Старата къща беше на още по-стара улица близо до църквата „Боу“ и без съмнение е от онези, които изгоряха до основи при големия пожар няколко години по-късно, защото цялата ѝ конструкция бе от дърво и слама; би могла да изглежда дори красива, ако за нея бяха полагани повече грижи. Това, разбира се, е още една беда на градския живот, където собствениците са едни, а обитателите — други, при което за поддръжката на сградите се нехае, те овехтяват и гният, обезобразяват улиците и се превръщат в развъдник на всякакви вредни твари. Самата улица беше тясна и тъмна поради издадените напред горни етажи и оглушително шумна от крясъците на търговии, хвалещи стоката си по цялата ѝ дължина. Оглеждах се за табела с вол, както ми бе казано, но тя дотолкова се бе обезцветила, че два пъти извървях улицата открай докрай, преди да различа, че на напукано и изпочупено парче дърво над една от вратите някога е имало подобно изображение.
Когато вратата се отвори, бях пуснат вътре без всякакви церемонии и без дори да бъда попитан по каква работа идвам.
— У дома ли е господарят ти? — попитах мъжа, който ми отвори.
По-окаян слуга не бях виждал от този изпоцапан и облечен в отвратителни дрехи нещастник.
— Аз нямам господар — отвърна създанието с голямо изумление.
— Моля за извинение, трябва да съм сбъркал къщата. Търся сър Самюъл Морланд.
— Аз съм — отвърна той и сега бе мой ред да се стъписам. — А вие кой сте?
— Името ми е… ъъ… Гроув — отговорих.
— Радвам се да се запознаем, господин Гроув.
— И аз също, господине. При вас ме праща баща ми. В Дорсет имаме заблатени земи и чухме за вашите успехи в пресушаването им…
Дори не успях да довърша лъжата си, когато Морланд грабна ръката ми и продължително я разтърси.
— Превъзходно! — извика той. — Наистина превъзходно. И искате да погледнете машините ми, така ли? Да се възползвате от тях за отводняване на земите си?
— Ами…
— Да проверите дали наистина действат, а? Чета ви мислите, млади човече. Ами ако този изобретател е някой шарлатанин? По-добре е да се проведе разузнаване, така да се каже, преди да се влагат пари. Изкушен сте, тъй като знаете колко находчиви са холандците и как са увеличили стократно плодородието на територията си, как са преобразили блатата си в тучни пасища, но не вярвате докрай. Чували сте за отводняването на Фенските блата чрез използването на помпи, но не знаете дали методът ще е подходящ за вас. Познах, нали? Не си правете труда да отричате. За ваше щастие аз не съм човек, склонен към подозрителност, и на драго сърце показвам своите творения на всички, които желаят да ги погледнат. Е, да вървим — весело заключи той, като отново стисна ръката ми и ме потътри към вратата. — Насам.
Бях леко стъписан от поведението му и се оставих да ме поведе през тесен коридор към голяма стая насреща. Според догадките ми къщата някога бе принадлежала на търговец на сукно и тук бяха складирани топовете с плат. Беше много по-просторно, отколкото подсказваше предната фасада (тези търговци все се правят на бедни и крият състоянието си от хорските очи), а въздухът бе приятен и свеж заради отворените врати в дъното на помещението, които пускаха вътре тъй ярка светлина дори в този сезон на годината, че за миг бях заслепен.
— Какво ще кажете? Внушително, а? — попита той, погрешно приел моментното ми колебание за изумление.