— Смайвате ме — казах. — Днес той изглежда най-лоялният от всички лоялни поданици. А и какви услуги би могъл да оказва свещенослужител и математик на човек като Търлоу?
— Многобройни и разнообразни — усмихна се Морланд на моето простодушие. — Доктор Уолис умее да съставя и разчита тайнопис по-добре от всеки друг в страната. Според мен нито веднъж не е претърпял неуспех, нито е срещнал достоен съперник в криптографията. Търлоу дълги години се ползваше от услугите му. Пращаха му в Оксфорд цели наръчи зашифровани писма и още със следващата пощенска кола той ги връщаше разчетени. Поразително! Направо ни се искаше да посъветваме поддръжниците на краля да не си губят времето напразно за тайнопис, защото попаднеха ли писмата им при нас, Уолис неизбежно ги разчиташе. Ако е ваш наставник, то помолете го да ви покаже някои, сигурен съм, че още ги пази, макар че, естествено, не прави публично достояние своето някогашно занятие.
— Значи вие също сте познавали Търлоу? Изумително!
Комплиментът ми го поласка и извика у него желание да ме впечатли още повече.
— Познавах го и още как. Три години бях неговата дясна ръка.
— Роднина ли сте му?
— Боже мой, не. Пратиха ме като посланик в Савоя да се застъпя за преследваните протестанти. Прекарах там няколко години и в същото време държах под око настанилите се там изгнаници. Тоест, оказах се полезен, заслужих доверие и при връщането си получих пост, който запазих, докато не ми се наложи да бягам, щом откриха, че съм пращал сведения на Негово Величество.
— Значи Негово Величество е щастлив с такива служители — казах и изпитах внезапен прилив на презрение към него заради самохвалството му.
— Не с всичките. На всеки верен като мен се пада друг, готов да го продаде за кесия соверени. Разобличих най-лошия от всички тях, като подредих нещата така, че кралят да получи някои от документите, разчетени от Уолис.
Вече знаех, че съм близо до своята цел. Стига да ми се удадеше да запазя спокойствие и да не събудя подозренията му, можех да измъкна от него скъпоценни сведения, за каквито не бях и мечтал. Не се съмнявах в това.
— Дадохте да се разбере, че не сте в добри отношения с доктор Уолис. Поради причина на случилото се през онези дни ли е?
Той вдигна рамене.
— Сега това вече няма никакво значение. Всичко остана в миналото.
— Разкажете ми — подканих го, но още недоизрекъл, осъзнах, че съм преминал границата.
Морланд присви очи и изражението на добродушен чудак се изцеди от лицето му като прокиснало вино от бутилка.
— Вероятно в Оксфорд сте се интересували не само от своите дела, млади човече — изрече той полугласно. — Съветвам ви да се върнете в своето дорсетско имение и да се занимавате само с него, ако такова имение изобщо съществува. Всеки, който си вре носа, където не му е работа, се излага на сериозна опасност.
Той ме подхвана за лакътя и се опита да ме изтика към входната врата. Презрително отхвърлих ръката му и се извърнах към него, готов да го укротя.
— Не — заявих, уверен, че без труд ще се справя и ще му измъкна всички нужни ми сведения. — Бих искал да знам…
Тук замълчах, защото Морланд плесна с длани и веднага се отвори някаква врата, от която се показа страшноват на вид мъж с кинжал, затъкнат на видно място в колана му. Не каза нищо, спря на място в очакване на заповеди.
Не знам дали бих се справил с такъв противник. Може би да. Но нищо чудно той да ме надделееше. Приличаше на бивш войник и несъмнено владееше оръжието по-изкусно от мен.
— Извинете поведението ми, сър Самюъл — казах, като се овладях, доколкото можах. — Вашите разкази са безкрайно увлекателни. Да, истина е, наслушах се на всякакви истории в Оксфорд и те ме заинтригуваха, както би станало с всеки млад човек. Бъдете снизходителен към любознателността на младостта.
Думите ми нямаха нужния ефект. Изгубих надежда да потуша вече възникналото подозрение. През годините на измама и двуличие той естествено беше осъзнал цената на мълчанието и не беше склонен към рискове.
— Изпрати господина — нареди на слугата, поклони ми се учтиво и си отиде.
Миг по-късно се озовах отвън на шумната улица и се проклинах за глупостта си.
Вече беше ясно, че трябва да се върна в Оксфорд. Разследването ми приближаваше своя край и отговора на останалите въпроси трябваше да търся там. Но нямаше как да замина веднага, тъй като дилижанс имаше едва на следващия ден. Ако не бях толкова уморен, сърбежът от ухапванията на бълхите, с които бе пълен сламеникът върху общата постеля, би ме дразнил ужасно, а звуците, издавани от моите съседи, биха ме изпълнили с отвращение. Ала нито едното, нито другото ми причиниха неудобства, щом веднъж привързах кесията с пари към кръста си, а кинжала размахах показно наоколо, преди да го пъхна под възглавницата си, та да ги откажа от опити да ме оберат, докато спя. На сутринта като един същински джентълмен, разполагащ с много свободно време, похапнах хляб, прокарах го с ейл и напуснах странноприемницата чак когато слънцето вече бе високо в небето.