Тъй като нямах друго за вършене, подобно на някой любопитен пътешественик отидох да посетя катедралата „Сейнт Пол“ — възмутително запуснат каменен храм, лишен от някогашното си великолепие от безчинствата на пуританите и все пак далеч по-величествен от претенциозната и несполучлива сграда, която сега се мъдри на негово място. Постоях и погледах продавачите на книги и памфлети в двора на църквата, слушах виковете на глашатаите и констаблите, които изреждаха списъка от последните извършени престъпления — урожая на злото от изминалата нощ. Толкова кражби, нападения и нарушения на обществения ред бяха изброени, че едва ли не целият град трябваше да не е спал до сутринта. След това отидох в Уестминстър, позяпах двореца и с благоговение се взирах в остъклената врата, от която е излязъл крал Чарлс, за да приеме кървавото си мъченичество. Сега тя бе закрита с черен креп в памет на злодеянието и известно време поразмишлявах за премеждията, през които бе минала страната в изкупление на този най-ужасен грях.
Впрочем такива развлечения бързо ми омръзнаха, затова си купих от уличен търговец още хляб и тръгнах обратно през Ковънт Гардън, където обстановката ми се видя също тъй нелицеприятна, колкото и предишния ден. Усещах глад и се колебаех дали да не похарча внушителна сума за пинта вино, когато усетих леко докосване по рамото.
Не бях чак такъв провинциален глупак, та да не съм наясно какво можеше да ме заплашва, и се обърнах, вече хванал се за кинжала, но удържах ръката си, като видях пред себе си прекрасно облечена млада жена. Лицето ѝ бе хубавко, но дотолкова скрито от перуката, от изкуствени бенки, белило и червило, че природната ѝ миловидност, дарена от Бог, бе почти неразличима. Най-много от всичко ме впечатли силният мирис на парфюм, от който имах чувството, че съм влязъл в цветарско магазинче.
— Мадам? — изрекох студено, когато тя повдигна вежда и се усмихна на моята тревога.
— Джак! — възкликна създанието. — Не казвай, че си ме забравил.
— Боя се, че тук имате предимство пред мен.
— Е, може и да си ме забравил, но аз винаги ще помня как галантно ме защитаваше под звездното небе по пътя към Тънбридж Уелс.
Сега вече си я спомних. Малката блудница. Но колко се бе променила! По моему, не към добро, макар да бе видно, че ѝ се е усмихнал късметът.
— Кити! — изрекох накрая, като си припомних името ѝ. — Каква прелестна дама си станала. Трябва да ми простиш, че не те познах веднага. Промяната е толкова голяма, че не бива да ме виниш.
— Ах, то се знае — отвърна тя, като размаха префърцунено ветрилото си. — Макар че от по-близките ми познати никой не би ме назовал дама. Бях уличница, а сега се издигнах до метреса.
— Моите поздравления — казах, тъй като тя очевидно се гордееше с това.
— Благодаря. Той е чудесен човек със солидни връзки и много щедър. При това не е чак толкова противен на външност. Истинска щастливка съм. Ако всичко се получи добре, преди да съм му омръзнала, той ще ме възнагради добре и ще мога да си купя мъж. Но кажи ми, ти какво правиш насред улицата със зяпнала уста като селския глупак? Това място е много неподходящо за теб.
— Търся къде да хапна.
— Тук има гостилници колкото щеш.
— Не мога… не искам да похарча толкова.
Тя весело се засмя.
— Затова пък аз мога и искам.
И с дързост, от която ми секна дъхът, ме улови под ръка и ме поведе назад към пиацата в кафене с окачена над него табела „При Уил“, където поиска самостоятелна стая и нареди в нея да сервират храна и пиене. Слугата не само не се възмути, а ѝ се поклони угоднически, сякаш наистина беше знатна дама, и след минути вече седяхме в просторна стая на третия етаж с прозорци, гледащи към шумния площад долу.
— Никой ли няма да възрази? — попитах тревожно, като се опасявах, че нейният господин едва ли не ще прати наемни убийци в пристъп на ревност.