Не можех повече да гледам грубата му самодоволна физиономия и сериозно се опасявах, че ще го пронижа с кинжала си, ако чуех още една дума от него. Пред очите ми се спусна червена мъгла, главата ми се завъртя и аз със сетни сили се изправих и отидох до прозореца. Не можех да мисля от болката, раздираща черепа ми, чувствах как по челото ми се стича пот и капе върху дрехите ми, а гърлото ми се беше стегнало и едва дишах. Необходимостта да изслушам как тоя мърляв и безроден човек е скроил падението на баща ми в името на печалби, ме възмути до дъното на душата. Не можех дори да се зарадвам, задето се бях приближил на крачка от целта си, дотолкова ме преизпълниха с мъка подлостта и користолюбието на тези хора. Сега поне ми стана ясно защо в Тънбридж Уелс сър Джон Ръсел отказа дори да ме погледне. Не би могъл да понесе такъв срам и да продължи да живее.
— Зле ли ви е, господине? — чух разтревожения глас на Кити.
Тя навярно бе забелязала как е пребледняло лицето ми, докато стоях до прозореца и се мъчех да се овладея. Стори ми се, че зададе въпроса си някъде отдалеко, и ѝ се наложи да го повтори няколко пъти, преди да отговоря.
— Да, благодаря ви. Често страдам от мигрена. Мисля, че причината е градският въздух и твърде отоплените ви апартаменти, с които не съм свикнал.
На Колъп поне му стигна умът веднага да се извини и да си тръгне. Чух с каква церемониална учтивост Кити му благодари за любезността и повика лакея да го изпрати до вратата. Струва ми се, че мина доста дълго време — макар че с еднаква сила можеше да са и минути, и часове, — преди да събера достатъчно сили да се отдръпна от прозореца. Тя вече беше приготвила студен компрес, който постави на челото ми, а за подкрепление ми даде да изпия чаша охладено вино. Истината е, че бе по природа добра жена, една от най-добрите, които съм срещал.
— Дължа ти извинение — казах ѝ. — Боя се, че те поставих в много неловко положение.
— Нищо подобно — отвърна тя. — Полежи тук, докато силите ти се върнат. Не схванах докрай важността на неговия разказ, но разбрах колко силно те потресе.
— Да, така е — потвърдих. — Всичко се оказа къде по-лошо, отколкото си представях. Макар че би трябвало да се досетя как в дъното на всичко лежи тъкмо такава подлост. Но разследването ми трая толкова дълго, че бях сварен неподготвен. Явно не понасям добре моментите на криза.
— Искаш ли да ми разкажеш? — предложи тя, докато сменяше компреса на челото ми.
Седеше съвсем близо до мен и парфюмът ѝ вече не ме отблъскваше, тъкмо обратното. Топлината на гърдите ѝ, опрени до рамото ми, също събуди дълбоко заровени у мен чувства. Хванах ръката ѝ, която тя бе положила на челото ми и я придърпах по-близо към себе си, но преди да съм успял да изразя желанията си, тя се изправи и се върна на креслото си, като ме дари с печална усмивка, в която забелязах съжаление.
— Ти претърпя силен шок — каза. — По-добре към него да не бъде добавяна и грешка. Стигат ти влиятелните врагове, не си струва да ги увеличаваш с нови.
То се знае, тя беше права, макар да бих могъл да отговоря, че при такова количество още един ще е без значение. Ала тя беше против. Това не би ми попречило с онази Кити, която познавах преди, само че времената бяха въздействали и на мен като на всички останали. Нямаше как да не се отнасям с нея като с дама и затова се въздържах, при все че настойчивостта щеше да ми донесе желаното успокоение.
— Е, ще обясниш ли защо пребледня така?
— Не — отсякох, — това е прекалено важно. Не че не ми се иска да ти се доверя, но се опасявам някой да не узнае за успеха на разследването ми. Не искам те да бъдат предупредени. Но, моля те, предай на своя лорд моите благодарности и му кажи, че възнамерявам незабавно да действам в съгласие с думите му.
Тя обеща и с достойнство обузда любопитството си. Колкото до мен, работата ми тук бе приключена и се приготвих да си вървя. Отново и отново ѝ благодарих за добрината и помощта и ѝ пожелах всякакви успехи. Тя леко ме целуна по бузата на сбогуване — за пръв път получих подобна ласка от жена, тъй като от майка си не бях познал такова нещо.
Дванадесета глава
На връщане към Оксфорд разполагах с достатъчно време да обмисля всичко, което бях чул и узнал, макар че около мен продължаваше да витае преследващата ме зла магия. Конете се спъваха и падаха, на кочияша му се налагаше да ги запряга наново; връхлетя ни неочаквана буря и превърна пътя в море от кал; и най-ужасното — когато един от пътниците дръпна завеската, през прозорчето влетя огромна врана и се замята в паника, като ни кълвеше и удряше с криле (най-вече мен), докато не ѝ скършиха шията и не я изхвърлиха през същото това прозорче. Не бях единственият, който не го прие за случайност — пътуващият също за Оксфорд свещеник бе не по-малко загрижен и припомни, че древните са смятали тези птици за вестители на беда и слуги на зли духове. Премълчах си пред него, че е по-близо до истината, отколкото предполагаше.