Томас, разбира се, виждаше нещата по друг начин. По негово мнение благополучието на страната зависеше от това ще получи ли той осемдесет лири годишен доход и брачното блаженство, невъзможно без тях. Сам не си даваше сметка каква опасност представлява и колкото по-очевидно ставаше, че няма да постигне заветното си желание, толкова повече нарастваше враждебността му към доктор Гроув, неусетно прераснала от неразбирателства в неприязън, а после и в неистова омраза.
— Всичко иде от колежа — негодуваше той. — И особено от ректора. Толкова са предпазливи, така се боят да не предизвикат неудоволствие или дори най-бегъл упрек, че са готови да пренебрегнат интересите на енорията и да възложат поста на такъв като Гроув.
— А ти сигурен ли си? — попитах. — Ректорът направо ли ти го каза?
— Не беше нужно — отвърна Томас с озлобление. — Той е толкова хитър, че никога не говори директно.
— Но може би просто не е в състояние да стори нищо — посочих. — Все пак не ректорите разпределят енориите.
— Неговото влияние ще реши въпроса. Лорд Мейнард пожела да узнае мнението на факултета, преди да възложи поста на някого. Всички ще вечеряме заедно и тогава старшите членове на факултета ще произнесат присъдата си. Джак! — възкликна той с отчаяние. — Не знам какво да правя! Нямам друг евентуален покровител. Та аз не съм Гроув, който може да разчита на милостта на много знатни фамилии, ако помоли за нея.
— Е, хайде де — рекох бодро, макар себичността му все повече да ме дразнеше. — Нещата не стоят чак толкова ужасно. Ти си оставаш член на факултета на този колеж, а учен човек с добри препоръки винаги ще намери място в света. Длъжен си да ухажваш властимащите със същото усърдие, с което залягаш над книгите си, защото второто без първото е невъзможно. Не по-зле от мен знаеш, че да се сдобиеш с покровителството на онези, които могат да те издигнат, е единственият начин, достъпен за достойните хора да се уредят в живота. Ако разрешиш да се изразя така, ти твърде дълго пренебрегваше този свят заради онзи.
Казах го не като осъждане, макар и може би такова да се криеше в думите ми. Във всеки случай те разсърдиха Томас, дотолкова възбуден бе духът му и чувствителен към всеки упрек.
— Искаш да кажеш, че сам ще съм си крив, ако бъда лишен от поста по този начин, така ли? И аз съм причина ректорът да издига друг в моя вреда?
— Не, нищо подобно — отвърнах. — Макар че по-сърдечно отношение към колегите ти би могло да накара немалко от тях да те подкрепят. Аз просто казвам, че ти не положи ни най-малко усилие да си спечелиш разположението на влиятелни хора. Няма как да не си чувал често за такива, на които е поверена енория. Ти писа ли им? Опита ли се да станеш наставник на синовете им, когато постъпват тук? Напечата ли проповедите си и изпроси ли разрешение от някой знатен големец да му посветиш книгата си? Направи ли си труда да вършиш услуги наоколо, които предполагат насрещни задължения? Не и не. В своята гордост само се гърбеше над книгите и вярваше, че това е достатъчно.
— Ами то трябва да е достатъчно! Не ми подобава да се кланям и подмазвам. Аз съм Божи служител, не придворен.
— Ето че проявяваш гордост и самомнителност. С какво право искаш да се отличаваш от другите? Мислиш, че дарбите ти са толкова големи, добродетелта ти тъй ненадмината, а познанията ти толкова обширни, че за разлика от околните, можеш да презреш домогването? Дори твоята чистота и възвишеност да не са породени от гордост, можеш да не се съмняваш, че хората така си мислят.
Мъмренето беше сурово, но необходимо и ако го нараних, то бе само с най-благородни намерения. Томас беше добър човек, но непригоден за този свят и съответно за служител на англиканската църква. Не, не се шегувам, тъй като църквата е най-доброто въплъщение на Божиите намерения на земята и тъкмо Той се разпорежда с човека според Своята воля. Томас бе длъжен да търси подкрепата на висшестоящите също както по-нискостоящите трябваше да я търсят от него. Може ли да съществува цивилизовано общество без постоянен поток от парични и други услуги между низините и висините? Или той си въобразяваше, че силните на деня ще се състезават помежду си за честта да станат негови покровители? Отказът му не само свидетелстваше, че у него отсъства смирение, а и че по същността си е един безбожник.
Може и да извърших грешка, като казах онова, което казах, и безспорно постъпих неправилно, като продължих да му разяснявам неговите заблуди, тъй като несъмнено това подтикна Томас по пътя към ужасното нещастие, което играе такава важна роля в повествованието на господин Кола. Но нали в разговорите това постоянно се случва: хора, причинили обида, я задълбочават, като настояват на правотата си.