— Томас — проговорих меко с мисълта, че колкото по-рано признае истината, толкова ще е по-добре за него. — Гроув е по-възрастен от теб на години и с повече права. Тринайсет души, управляващи този колеж, го познават от дълго време, докато ти си там от неотдавна. Той се е постарал да стане приятен на лорд Мейнард, а ти — не. Предложил е на колежа част от прихода си, което ти не можеш да сториш. Бих искал нещата да стоят иначе, но ти си длъжен да погледнеш истината в лицето: няма да видиш този пост, докато Гроув е жив и сам има намерение да го получи.
Ако знаех до какво ще доведе това, разбира се, бих си премълчал, но кротостта на поведението му ме заблуди и нито за момент не помислих, че казаното от мен може да го подтикне към подобно злодеяние. Нещо повече, убеден бях, че ако бях редом с него, доктор Гроув нямаше да умре. Известно е, че когато объркването в душата ти не може да намери отдушник, то нараства ли, нараства — знам го по себе си. Моите съвети и уговаряне биха попречили на Томас да се преизпълни с неудържима ненавист и да се реши на онова, на което се реши. Или пък аз щях да отгатна намерението му и да му попреча. Ала по това време се намирах в затвора и не можех да спра ръката му.
Забелязвам, че почти не споменавам доктор Уолис, след като разказах как го посетих в дома му на улица „Мъртън“, и сега следва да му отделя място, за да разкрия неговото коварство. От думите на Морланд ставаше ясно, че той трябва да е знаел нещо за заговора срещу баща ми, тоест беше ме излъгал в очите. Помоли ме да му намеря документи на баща ми, а всички необходими вече са били в собственото му бюро. Реших да го изоблича лице в лице и му написах учтиво писмо, в което изразявах своите почитания и деликатно намеквах, че бих искал да се отбия при него. Отговорът му бе неясен и пренебрежителен и затова няколко дни по-късно се отправих да го навестя.
По това време той живееше в Новия колеж, тъй като домът му се ремонтираше, а в неговия колеж нямаше помещения като за човек с този ранг. Жена си бе пратил в Лондон, където и сам възнамеряваше да замине след края на семестъра. Усмихнах се, като установих, че сега бе близък съсед на доктор Гроув, защото бе трудно да си представи човек двама господа, които дотолкова да не се понасят един друг.
Заварих Уолис в лошо настроение, тъй като той е от хората, които не търпят неудобствата. Изгнанието от собствения му дом, лишаването от прислугата и необходимостта да понася нежелано общество в трапезарията на колежа, когато от кухнята отказваха да му пратят храна горе, никак не способстваше за добронамереност, както скоро се убедих, едва влязъл през вратата и стиснал зъби за лошото му отношение. Той беше брутално неучтив, а на моменти буквално обиждаше и заплашваше, с което ме накара да съжаля, че поначало бях решил да се обърна към него за помощ.
Накратко, наруга ме, че съм му писал, заяви, че нямам никакво право да се обръщам към него. Съгласил се с голямо нежелание да ми помогне, ако му предоставя нужните материали, но бил крайно възмутен от моята натрапчивост.
— Но аз ви обясних, че нямам нищо — казах. — Дори баща ми да е имал някакви книжа, то те са се изгубили. По-скоро вие би трябвало да притежавате такива, защото ме осведомиха, че сте разшифровали документи, хвърлили сянка върху името му.
— Аз? — възкликна той с престорена изненада. — Това пък откъде ви хрумна?
— Сър Самюъл Морланд е взел писмата, над които вие сте работили, и ги е представил на краля. Предполага се, демонстрирали са, че моят баща е предател. Аз вярвам, че писмата са стъкмени по нареждане на Търлоу. И бих искал да ги видя, за да получа веществено свидетелство.
— И това ви го разказа Самюъл?
— Той ми изсипа куп всевъзможни лъжи. А истината открих сам.
— Поднасям ви поздравления — рече той, преминал внезапно към дружески тон. — Явно сте се оказали по-проницателен от мен, защото и на ум не ми е идвало, че мога да бъда измамен от Търлоу или Самюъл.
— Ще ми ги дадете ли?
— Уви, млади човече, не ми е по силите. Не са у мен.
— Не може да бъде! Морланд каза…
— Самюъл е голям фантазьор. Възможно е да казвате истината и Самюъл да ме е изиграл по този начин. Но аз не притежавам оригиналите.
— Къде са те тогава?
Той вдигна рамене. И по движенията му, и по това как избягваше да ме погледне в очите, разбрах, че лъже.
— Ако изобщо са се запазили, предполагам, че се намират у господин Търлоу. Стига да се запасите с търпение, ще разпитам предпазливо…