След горещи благодарности от моя страна и не по-малко лицемерно възхищение от негова си тръгнах, убеден, че доктор Уолис държи въпросните писма някъде наблизо, където да са му под ръка.
След срещата няколко дни останах на легло, което силно ме разстрои. Ала тъй като знаех причината за неразположението си, разбирах отлично, че ще е излишно харчене на пари да викам лекар, затова просто лежах и страдах, докато болестта ми не отмина и главата ми не се проясни достатъчно, че да успея да стана. През голяма част от времето се молих и това благочестиво занимание ми донесе огромна утеха, успокои душата ми и ме изпълни с тайнствена могъща сила, достатъчна, за да осъществя завета на своя баща.
Беше настъпил вторият ден на март, когато се отправих към Комптън Уинейтс. Сутринта се измъкнах тихо от постелята на моя наставник и за да не събудя останалите студенти, облякох се на стълбищната площадка с най-топлите и дебели дрехи, които имах. Взех ботушите на единия от тях, след като тайно ги бях премерил няколко дни преди това.
Нуждата ми бе огромна, а студовете бяха невиждани от много години и без здрави кожени ботуши мъките ми щяха да са нетърпими. После уговорих търговец, отправил се на север с ръкавици и разни други стоки за Йоркшир, да ме откара до Банбъри, а в замяна за услугата приех да бутам каруцата, когато затънеше в калта и да хващам поводите, щом той се измореше.
От Банбъри нататък поех пеша и се добрах до Комптън Уинейтс късно вечерта, дълго след падането на мрака. Когато влязох през тежката входна врата, плеснах с ръце да повикам слуга, който да доложи за мен. Сторих го с показна дързост, макар да бях изпълнен със страх, защото не знаех как ще бъда приет. Все още пазех спомена за реакцията на сър Джон Ръсел и нямаше да го понеса, ако сър Уилям също ме изгонеше.
Ала скоро се успокоих, тъй като той лично слезе по стълбите да се здрависа с мен и радостно ме приветства с добре дошъл в дома си. Каквото и лошо чувство да бе извикало у него името ми, то остана скрито.
— Учуден съм да те видя, Джак — каза сърдечно той. — Какво те води тук? Семестърът в университета още не е свършил, а ти все така си студент, нали? Изненадан съм, че са ти разрешили да напуснеш града. По мое време не бихме могли и да си помислим да отсъстваме.
— Получих специално разрешение — отвърнах. — Имам разбран наставник.
— Е, радвам се, че си тук — каза той. — Твърде отдавна не сме се виждали. В салона гори силен огън, върви бързо там да се сгрееш. Това преддверие е студено като милостиня.
Такъв радушен прием напълно ме зашемети и аз се упрекнах за съмненията в добротата на сър Уилям. Добродушието и гостоприемството бяха свойствени на неговата природа. В този смисъл бе истински провинциален жител. Румен и с плътно телосложение, той се отличаваше с непресторена прямота и беше безкрайно предан на делото и хората, на които бе отдал сърцето си.
Бях твърде уморен и замръзнал, за да започна веднага да задавам въпроси, затова му позволих да ме съпроводи до пламтящия огън и да ме настани сред благодатната топлина, която бе във възхитителен контраст със студа в стаята извън въздействието на пламъците. Слуга ми поднесе топло вино и храна и аз им се насладих в самота. Сър Уилям се извини, като каза, че му е нужен половин час, за да довърши някаква своя работа.
Когато той се върна, бях почти заспал. Не че беше отсъствал толкова дълго, но топлината и виното бяха замъглили мисълта ми, което показваше колко голяма е умората ми. И докато седях там стоплен и обграден от покой, завладя ме печал. Не много отдавна това бе мой дом и се оказа, че въпреки всичко случило се, бях запазил към него своята привързаност. Живял бях с това семейство по-дълго, отколкото с родното си, и тази къща познавах по-добре от онази, която дори вече не се водеше на мое име. С подобни чувства и налегнала ме сънливост седях край огъня, пийвах вино и размишлявах над странното стечение на обстоятелствата, докато връщането на сър Уилям не ме принуди да се постегна и да събера мислите си.
Тук следва да се върна към една от главните цели на моето повествование или поне към въпроса, който ме принуди поначало да се обърна към перото и хартията. Трябва да обсъдя моите взаимоотношения със синьор Марко да Кола и стойността на неговия разказ. Както споменах и по-рано, намирам паметта му странно работеща, защото той подробно излага всякакви незначителни случки, а изобщо не споменава дела с несравнимо по-голяма важност. Не знам причината, а и поради давността на изминалите години тя не ме интересува. Моята задача тук се заключава в това да нанеса поправки в тези места от разказа му, които засягат пряко мен.