— Благодаря ви за тези думи — отвърнах. — Не очаквах тъй сърдечен прием, опасявах се, че обстоятелствата са породили известна горчивина помежду ни.
— Така и беше — изрече развълнувано той. — Но сгреших. Исках да те махна от очите си, тъй като ми бяха непоносими спомените, събуждани при вида ти. Сега си давам сметка колко жестоко е било. Ти никога не си ми сторил нищо лошо, а пострада най-тежко от всички.
Признанието му извика сълзи на благодарност в очите ми, защото много отдавна никой не бе разговарял толкова добросърдечно с мен. Знаех, че великодушието му си има предел, тъй като той безрезервно вярваше във вината на баща ми, но колкото и странно да бе, това само засилваше уважението ми към него. Не е лесно да притиснеш към гърдите си детето на човек, за когото вярваш, че ти е причинил голямо зло.
— Това е самата истина — казах. — И ми се струва, че пострадах много по-жестоко, отколкото заслужавам. Ето защо съм тук днес. Вие управлявахте моето наследство, но в действителност аз нямам никакво имущество. Земите ми сега са в чужди ръце и положението ми е погубено. Може и да сте решили, че всякакви връзки на дружба и лоялност с баща ми са ликвидирани, но останахте мой опекун. Защо тогава сега съм бедняк? По лицето ви виждам, че този въпрос ви смущава. Нямам намерение да ви обвинявам в нищо, но трябва да признаете, че това е основателен въпрос.
Той кимна мрачно.
— Така е и съм учуден не че ми го задаваш, а че все още не знаеш отговора.
— Както схванах, останал съм съвсем без нищо. Вярно ли е?
— Истина е, че състоянието ти силно намаля, но остана достатъчно, за да го възстановиш, ако положиш усилия. А няма място, където по-добре да си създадеш име, отколкото в съдебната система, нито по-подходящо занятие за придобиване на богатство от юриспруденцията. Милорд Кларендън — добави той с презрителна усмивка — е живото доказателство за това.
— Но имението е било продадено, макар да е било под възпрета от закона? Как е могло да стане това?
— Баща ти настоя да го впише като гаранция срещу дълговете си.
— Не би могъл да го стори!
— Да, но аз можех.
Като чух това признание, втренчих поглед в него и той като че се смути.
— Нямах друг избор. Баща ти се обърна към мен с тази молба. Каза, че е мой дълг като негов приятел и другар по оръжие да му се притека на помощ. След като се бе погрижил земите му да не могат да бъдат конфискувани, ако с него се случи беда, сега бе установил, че при това положение не може да ги използва като залог срещу заем. Настоя да действам от негово име и да дам разрешение за заем. От мен се искаше само да подпиша документите.
— И вие ги подписахте.
— Да. А после разбрах, че ми е погодил лоша шега, както и на своите кредитори, като едновременно бе заел различни суми и всеки път с имотите си като залог. След катастрофата отговорността за тези дългове легна на мен в качеството ми на негово доверено лице. Ако самият аз бях богат, бих могъл да съдействам, но предполагам, че ти е известно моето положение. А и откровено казано по това време нямах никакво желание да съм щедър.
— И имението беше продадено?
— Не. Дори тогава сторихме всичко, за да остане то в семейството ти. Купи го твоят вуйчо, а аз настоях да бъде включено условие, което го задължава да го продаде единствено на теб, стига някога да можеш да му върнеш заплатената сума. Освен това се договорихме с кредиторите за сделката и трябва да кажа, че те проявиха великодушие, като се съгласиха на далеч по-ниски суми, отколкото действителните, които бяха отпуснали, така че само малка част от земята се оказа продадена на външни купувачи.
— Включително Харланд Уит, а тази територия ще бъде най-ценната, когато бъде отводнена. И как така се оказа продадена тъкмо на човека, който пръв е обвинил баща ми?
Сър Уилям показа учудване от моята осведоменост и не ми отговори веднага.
— Да — промълви след кратко мълчание, — признавам, че сър Самюъл постъпи неособено благородно, но ние нямахме избор. Спомни си, че в началото обвиненията срещу баща ти бяха известни само на неколцина души и бе нужно да се запази тайната. Ако кредиторите му надушеха нещо, веднага биха предявили исканията си. Налагаше ни се да спечелим време и да принудим Морланд да мълчи. Със съжаление трябва да кажа, че мълчанието му струваше скъпо. С това, че му продадохме Харланд Уит на изгодна за него цена, си осигурихме два месеца, през които да уредим нещата.