— Имаше дързостта да настоява, да, да настоява, на миналите избори в парламента да бъде избран един от неговите единомишленици, защото, както заяви, било съвършено наложително в камарата на общините да има предани на краля хора. Сякаш моето семейство не знае и не е знаело винаги в какво се състои дългът му. Сговори се с лорд-лейтенанта и сега подкупва едрите собственици в Уорикшир.
— Чувал съм, че е с крехко здраве — отбеляза Кола. — Ако е така, няма да запази дълго позициите си.
— Мога само да се уповавам на това — отвърна опекунът ми. — Той е решен да погуби семейството ми.
— Нищо чудно — промълвих мрачно, — приятелите му унищожиха моето.
Повече не говорихме за това, тъй като думите ми разстроиха сър Уилям и Кола любезно го заразпитва за неотдавнашните войни. Сър Уилям се впусна в спомени за битки, в които бе участвал, за подвизи, на които бе станал свидетел. Марко да Кола на свой ред разправи за войната, която страната му бе водила на остров Крит, за доблестната ѝ съпротива срещу зверствата на турците. Аз нямаше с какви славни дела да се похваля и слушах разказите им, като се радвах, че съм приет в техния кръг и че се чувствам като мъж сред равни. Де да можеше винаги да е така, мислех си. Тогава щях да съм щастлив и да имам всичко. Сгряващ огън, чаша добро вино и дружеска компания — ето кое му трябва на човек за пълноценен живот. Сега ги имам и бъдещето, което съзрях онази вечер, по никакъв начин не излъга очакванията ми.
Можех да остана в този дом колкото исках и с огромно нежелание се накарах да си тръгна. Предстоящите дни извикваха у мен боязън и мисълта за възобновяване на борбата не ме радваше. Но реших, че е по-добре да подхвана нещата без отлагане, и когато Кола се оттегли в спалнята си, а сър Уилям се върна в кабинета си, тихичко се спуснах по стълбите и излязох през парадния вход.
Мракът бе непроницаем, в небето не светеше луна, не проблясваше нито една звезда и успях да открия пътеката, водеща към главния път, само защото всичко тук ми бе така добре познато. Малката горяща главня, която бях взел със себе си от камината, осветяваше пътя ми само на две-три крачки напред. Беше много студено и дебелият слой скреж, покриващ земята, хрущеше под краката ми. Наоколо се разнасяха шумове от крилата на среднощни птици, нощните зверове сновяха из нощните си владения в опит да открият плячка и да не се превърнат в такава.
Не изпитвах страх, не ме мъчеше дори лошо предчувствие. Казвали са ми, че това е крайно необичайно, че често ни е дадено да предугаждаме надвисналата опасност, че при приближаването ѝ косъмчетата на тила щръкват или те засърбява главата. Но аз нищо не почувствах, зает да открия портата и пътя към Банбъри, и мислех само как да не се отклоня от пътеката и да не пропадна в някоя от канавките, за които знаех, че се намират от двете ѝ страни, така че не можех да се съсредоточа над нищо друго.
Неясните звуци, които се чуха отпред, би трябвало да ме предупредят, но и тогава не застанах нащрек и предположих, че там, където светлината от факлата ми не достигаше, пътят ми е пресечен от язовец или лисица. Едва в последния миг всичките ми сетива внезапно заговориха, предупреждавайки за смъртна опасност, и аз успях да отскоча от чудовищния демон, който изникна от земята и ми прегради пътя.
Той прие човешки облик, но такива преобразявания никога не са безупречни. Острото око винаги може да различи слабото им място. Това, че под образа на човек се криеше чудовище, издаваха резките неовладени движения. То се бе опитало да приеме вида на старец, но бе покрито с вонящи язви и бе страховито уродливо с прегърбената си и разкривена стойка. Очите му бяха черни като катран, но горяха ярко в тъмното и виждах в дълбините им пламъците на ада. Най-отвратителни от всичко бяха звуците, които издаваше — умилкващи, опитващи се да ме склонят към доверие. Нещо повече, струва ми се, че създанието не произнесе думи, а увещанията му звучаха като съскане на змия или цвърчене на прилеп и ги чувах в главата си, не в ушите си. „Не, Джак — шептеше то, — не бива да си тръгваш още. Моля ти се, остани. Ела с мен.“
Припомних си виденията от предишната нощ и потреперих от скрития смисъл на тези думи, като се заставих да не се поддавам на примамката им. Опитах се да кръстосам пръсти и да ги вдигна пред лицето му, но този символ на страданията на нашия Бог извика само презрително сумтене. Започнах да редя „Отче наш“, но от пресъхналата ми уста и вцепенени устни не се отронваше нищо.