В сляп ужас се запрепъвах заднешком по пътеката, без да изпускам от поглед преследващото ме чудовище, уплашен, че всеки миг ще ме сграбчи и ще изтръгне душата от тялото ми.
Настоях да ме остави на мира, но в отговор получих само противен смях и клокочещ звук, както когато тресавище придърпва надолу затънала в него овца, а под лакътя си усетих лепкавия му допир, когато протегна костеливи пръсти, за да се вкопчи в мен. Отскочих и замахнах с кинжала си повече в знак на съпротива, отколкото с надежда, че ще ме защити. Ала мъжеството ми и това, че останах глух за увещанията, явно имаха своето въздействие, защото дяволът се уповава на доброволна покорност и няма власт да упражни принуда над онези, които с вяра отхвърлят съблазните му. Чудовището отстъпи и захриптя от смайване при моето нападение, с което ми откри пространство. Изтласках го с ръка (голяма грешка, тъй като то изпускаше смрад на разложено, каквато трудно се отмива) и изтичах покрай него към портата.
Не знаех накъде бягам, просто се стремях да се отдалеча възможно най-много от гнусната твар. Накрая се оказах пред реката, която течеше наблизо, и се спуснах до водата да си измия ръката и да махна от нея вонята, която още усещах в ноздрите си. Бях задъхан от изживения ужас и дългото бягане и трябва да съм прекарал там близо час, сгушен в лодка, изкарана на брега за през нощта. Накрая се изправих на крака, убеден, че опасността вече е минала, и отново закрачих по пътя, успокоен, но готов за отпор.
Някъде след половин час чух лай на кучета. Скоро ме догониха и след като бях повален с юмруци на земята и обсипан с ругатни, с пълно изумление и без да вярвам на ушите си, чух, че сър Уилям станал жертва на жестоко нападение и за негов нападател смятат мен.
Четиринадесета глава
Мисля, че няма нужда да се спирам подробно на тези събития. Към мен се отнесоха възмутително, а предявените ми обвинения бяха още по-скандални. Макар подобно държане с престъпниците да е нужно и похвално, беше нечувано безобразие един джентълмен да бъде тъй варварски хвърлен в тъмница и унижаван. Времето, което прекарах там в очакване на съдебното дело, беше непоносимо тежко, а момичето Блънди се възползва от моята слабост и едва не ме побърка напълно, като денем и нощем ми пращаше болки и видения.
За новото нападение на вещицата бях готов, но не и за мощта на нейната злоба. Нужни бяха немалко размишления, преди да ми се изясни докрай коварството ѝ, а да проумея останалото не бе трудно. Без съмнение сър Уилям бе чул, че напускам къщата, излязъл беше да провери каква е работата и в този момент обликът му бе тъй успешно преобразен в демонски, че погледът ми не бе проникнал в същността; ударът с кинжала бе развалил магията и дяволският образ се разсея. Това бе сатанински подъл удар, вещицата вече се бе убедила, че не е в нейна власт да ме погуби. И ето че бе измислила да остави на други разправата с мен: като подреди нещата така, че да бъда обесен, щеше да постигне своето.
Щом ме затвориха в килия и ме приковаха с вериги към стената, разбрах, че тя ще получи желаното, ако не се случи чудо. Защото бях пронизал сър Уилям с кинжала си и му бях нанесъл почти смъртоносна рана, но нещо повече, той бе останал жив и щеше да разкаже, че съм му се нахвърлил без предупреждение. А моята защита не бе никаква защита — кой би ми повярвал, ако разкажех истината?
Много дни безсилно страдах в отвратителния си затвор и чаках. Посещаваха ме, получавах вести, но нито едното, нито другото ми носеха утеха. Скъпият ми вуйчо писа, че си измива ръцете и по никакъв начин не възнамерява да ми помогне. Томас стори каквото можа, макар и по неговото лице да четях неодобрение. Във всеки случай той поне полагаше усилия, когато му се удаваше да забрави, че изходът от спора му с Гроув за поста на енорийски свещеник вече наближава и ще стане ясен в деня, когато лорд Мейнард дойде на вечеря в колежа.
А после се появи Лоуър, съпроводен от Марко да Кола.
Няма да повтарям подробности за наглите (и преждевременни) домогвания на Лоуър до трупа ми; тук разказът на Кола е достатъчно точен. Тогава италианецът по никакъв начин не издаде познанството си с мен. Но същия ден се върна, вече сам, уж за да ми донесе вино, и в течение на разговора ни ми разправи какво се е случило през онази ужасна нощ.
Предупреди ме, че говори с чужди думи, самият той нищо не е видял и не е чул, докато не го събудили внезапна суматоха, викове, женски вопли и лай на кучета и не слязъл да провери какво се е случило. А от този момент нататък изцяло бил зает с раната на сър Уилям и се трудил над нея през цялата нощ, та това, че сър Уилям останал жив, се дължало изцяло на него. Увери ме, че той ще оздравее и дори вече дотолкова се е посъвзел, че Кола могъл да го остави на грижите на жена му.