Отвърнах, че искрено се радвам. И макар да знаех, че вест от мен едва ли ще е желана, умолявах Кола да предаде на сър Уилям колко съм щастлив, че се е спасил, да му разкаже за пълната ми невинност и да го попита дава ли си сметка какво преобразяване е претърпял обликът му. Кола обеща да предаде всичко дума по дума и тогава (вече измислил план за спасение) аз настойчиво повторих молбата си да бъда посетен възможно най-скоро от доктор Гроув.
Бях изненадан, когато следващата вечер вместо него се появи Уолис, но веднага схванах какви нови възможности ми предоставя тази щастлива случайност. Той ме разпита за сър Уилям и зададе куп нелепи и безсмислени въпроси за Марко да Кола, дотолкова идиотски, че няма да ги предавам тук. Естествено, съобщих му колкото можех по-малко, но изкусно поддържах разговора с леки намеци и предположения, докато у мен не останаха съмнения, че тъмничарят вече трябва да е съвсем пиян и няма да забележи нищо. Тогава го повалих, овързах го — признавам си, далеч по-стегнато, отколкото бих вързал Гроув — и си тръгнах. Той беше дотолкова зашеметен и възмутен, че едва не се разсмях от удоволствие. Всичко се оказа така просто, че не можех да повярвам на късмета си.
Уолис не можеше никого да вдигне на крак преди утринта, а това откри пред мен възможност, на каквато не смеех и да се надявам — да посетя стаята му. Така че прекосих града, отидох в Новия колеж и отворих портичката с ключа му. И отново отсъствието на пречки ме увери, че се намирам под особено покровителство: вратата на стаята му не беше заключена, тази на бюрото лесно поддаде на усилието ми, а връзката с документи — дори обозначена с надпис „сър Дж. Престкот“ — лежеше във второто чекмедже. Беше половин дузина листове, толкова непонятни, че можеха да са само онези зашифровани писма, които търсех. За по-сигурно ги скрих в пазвата си и се приготвих да си тръгна, изпаднал във възторг от успеха си.
Когато излязох на площадката, чух сподавен, но ужасѐн вик. Изстинах, убеден, че отново са ме налетели дяволи, а когато такива не се появиха, се уплаших, че късметът ми е изневерил, че някой ще притича заради този вик и ще бъда открит. Като се боях да помръдна, затаих дъх и се ослушах. Ала дворът си оставаше все така тих и пуст като преди.
Бях в недоумение. Викът издаваше мъчителна болка и без съмнение идеше от стаята на доктор Гроув, намираща се точно срещу тази на Уолис. С известна боязън почуках на вътрешната врата — тежката външна бе отворена, — после леко я побутнах и влязох.
Гроув беше още жив, но изпускаше последни дихания. Тази гледка ми разби сърцето и изтръгна от устните ми мъчителен стон на протест. Лицето му беше изкривено от непоносима болка, крайниците му потрепваха, той се гърчеше на пода като безумец в пристъп на лудост. Когато запалих свещ от огъня в камината и я поднесох към лицето му, той ме погледна, но не вярвам да ме позна. Ала с трепереща ръка посочи към нещо на маса в ъгъла, после от отворената му уста бликна пяна, той се строполи на пода и издъхна.
Никога преди не бях виждал тъй страшна агония и горещо се моля подобно зрелище да не се изпречва повече пред очите ми. Вкамених се, не смеех да помръдна, еднакво уплашен, че е умрял и че може да оживее отново. С огромно усилие се накарах да се обърна и да видя какво сочеше с този свой последен отчаян жест. Бутилката и чашата на масата все още съдържаха голямо количество течност. Предпазливо я подуших, но миризмата не издаваше никакъв намек за смъртна опасност. И все пак бе твърде вероятно причината за видяното от мен да бе отрова.
В този момент чух по стълбите да се приближават стъпки и ужасът сграбчи сърцето ми така силно, че хванах ножа, който видях на писалището на Гроув.
Стъпките звучаха все по-силно. Знаех, че не е Уолис, нямаше как да се е измъкнал от затвора. Знаех също така, че който и да беше, ако влезеше в стаята, щеше да ми се наложи да го убия.
Стъпките стигнаха до площадката, настъпи дълга тишина, после по вратата на Гроув забарабани чукане. Може и да не беше толкова силно, но на мен ми се стори гръмко, сякаш би събудило мъртъвците в гробовете им. Стоях в тъмното и се молех трескаво неканеният гост да реши, че Гроув го няма, и да си тръгне. Но страхът ми и старанието да пазя тишина имаха обратен ефект — закачих книга на бюрото и тя със силен шум падна на пода.
Всичките ми молитви и пожелания се бяха оказали напразни; във възцарилата се тишина чух как се завърта бравата, а после и скърцането на самата отваряща се врата, последвано от потракнала дъска на пода. Видях, че влезлият носеше фенер, който всеки момент щеше да освети мен и трупа на Гроув. Разбрах, че повече не мога да се крия, затова скочих, сграбчих го за шията и го изтласках навън от стаята.