Выбрать главу

Подозирам, че днес подобни мисли не биха ме смутили, макар да се надявам с помощта на Бог никога да не се окажа отново в подобно положение. И напълно е възможно именно тези ми съмнения и колебания да са ми спечелили Божията милост.

— Добро утро, господине, и добре дошли — произнесе тихо той, като ме оглеждаше с любопитство. — Виждам, че сте премръзнали. Позволете да ви предложа нещо да се подкрепите.

Искаше ми се да го заплюя и да му кажа, че няма да пия с човек като него. Но думите заседнаха в гърлото ми и аз стърчах там, обзет от слабост и смущение, а той плесна с длани и поръча на слугата да поднесе ейл. След ново продължително мълчание, през което продължи да ме разглежда, той каза:

— Моля, седнете, господине. (Тъй като с присъщата си вежливост скочих на крака и му се поклоних при влизането.) И непременно внимавайте да не се наденете случайно на кинжала си.

Всичко това изрече със суховата усмивка, а аз се изчервих и взех да мънкам нещо неразбрано като учениче, заловено да мята предмети в час.

— Как е името ви? Лицето ви ми се струва познато, но днес се срещам с толкова малко хора, че се поддавам на измама на зрението и започвам да разпознавам непознати.

Гласът му имаше мекия и приятен тембър на образован човек, съвсем не какъвто очаквах.

— Не ме познавате. Името ми е Престкот.

— Аха. И сте дошли тук да ме убиете, познах ли?

— Да — отвърнах сковано, още по-объркан.

Настъпи нова дълга пауза, през която Търлоу отбеляза страницата си в книгата, затвори я и внимателно я остави на масата. После положи ръце в скута си и отново ме погледна.

— Е, действайте. Не бих искал да ви губя времето.

— И нима не искате да узнаете защо?

Този въпрос като че го учуди и той поклати глава.

— Само ако вие желаете да ми разкажете. Колкото до мен, какво ме засягат хорските „защо“ и „как“, когато се представя пред Бог и Неговия съд? Пийнете ейл — добави, като напълни чаша от глинен съд с широко гърло, който донесе слугата.

С рязко движение на раменете отказах чашата.

— Това е много важно — изрекох сърдито, като разбирах, че все повече се отклонявам в поведението си от онова, което представите ми рисуваха.

— Щом е така, слушам ви — каза той. — Макар да не ми идва на ум как може да съм ви навредил. Вие сте твърде млад, за да сте враждували с мен.

— Убили сте баща ми.

Тези думи като че го разтревожиха.

— Нима? Нямам такъв спомен.

Най-после заговори по начин, който ме разгневи, а знаех, че това е необходимо, за да осъществя намерението си.

— Проклет лъжец! Не може да не си спомняте сър Джеймс Престкот!

— Аха — кимна той спокойно. — Разбира се, помня го. Но мислех, че говорите за друг. На вашия баща не съм причинил никакво зло. Безспорно, по едно време се опитвах; той бе от малцината привърженици на краля, които не бяха глупци.

— И затова го погубихте. Не сте могли да го заловите и да влезете в схватка с него, така че сте отровили умовете на хората с лъжи за него и така сте го съсипали.

— И смятате мен отговорен?

— Такъв сте!

— Ами така да е, щом казвате — заяви той спокойно и отново се заключи в мълчание.

За пореден път ме бе препънал. Не знам какво бях очаквал: или яростно отрицание, или разпалени оправдания. Но изобщо не предполагах, че той ще мълчи с пълно равнодушие, сякаш му беше безразлично.

— Защитавайте се! — викнах гневно.

— Как? Не разполагам нито с нож като вас, нито със силата ви и ако сте си наумили да ме убиете, няма да ви е особено трудно.

— Не, защитавайте постъпките си!

— Защо? Вие вече сте ме приели за виновен и се опасявам, че немощните ми възражения няма да ви разубедят.

— Така не е честно! — възкликнах и веднага си дадох сметка колко по детински звучат тези думи и как мъж като баща ми никога не би ги произнесъл.

— Почти нищо на този свят не е честно — отговори той.

— Баща ми не беше предател!

— Възможно е.

— И твърдите, че не сте го погубили? Очаквате да ви повярвам?

— Нищо не съм твърдял. Но след като питате, ще ви кажа, че не. Не съм го погубвал. То се знае, не от мен зависи дали ще ми повярвате, или не.

В по-късни години — дотолкова по-късни, че вече не можеше да ми влезе в работа, — разбрах по какъв начин Джон Търлоу се бе издигнал толкова високо, та единствен в страната се бе осмелявал да противоречи на Кромуел. Нанасяш му удар, а Търлоу се надига и разсъждава логично с приятен глас. Продължаваш да блъскаш по него, а той все така се изправя, винаги учтив, без да си изпуска нервите, докато се засрамиш от себе си и решаваш да го изслушаш. И когато вече си изгубил равновесие, той просто ти внушава своята гледна точка. Никога не преминаваше в настъпление, никога не натрапваше мнението си, но рано или късно гневът и възраженията се стопяваха, разбити в твърдата му съпротива.