Ала той се отнесе пренебрежително към всесилието на кралското правосъдие. Започвах да разбирам, че хора като Търлоу не придаваха особено значение на закона. Ако враговете решаха да го унищожат, чистотата пред закона нямаше да го спаси, а ако бъдеше достатъчно силен, можеше да не се опасява от нищо, колкото и големи да бяха престъпленията му. Законът се оказваше просто оръдие на властта и нищо повече. Той ми предложи опасна сделка, ужасен избор. Аз дирех правосъдие, но Търлоу ми показа, че такова не съществува и всичко се свежда до борба за власт. Ако исках да върна законното си положение, длъжен бях да унищожа чуждите врагове точно така, както бяха унищожили баща ми. Можех да постигна целта си, но само чрез отричане от онова, което стоеше зад нея.
Нужни бяха много дни за размишления и молитви, преди да приема това условие. Когато се съгласих, Търлоу замина за Оксфорд, където обсъди нещата с доктор Уолис след срещата им в театъра.
Мъчеха ме опасения, но той ми обясни, че за доктор Уолис е далеч по-просто да се обърне към онези хора в правителството, които могат да окажат нужното съдействие. Колкото и грубо да се бях отнесъл към него в затвора, Търлоу от самото начало изглеждаше убеден, че няма да е трудно да се получи съдействието на Уолис, макар да не си даде труд да ми обясни защо.
— Е? — попитах настойчиво, когато след връщането си Търлоу най-сетне ме повика. — Уолис съгласи ли се да помогне?
Търлоу се усмихна.
— Май че да. Стига да получи известни сведения. Споменахте за италианец, с когото сте се запознали у сър Уилям Комптън.
— Да, Кола. Много любезен човек за чужденец.
— Точно така, Кола. Доктор Уолис извънредно силно се интересува от вашето мнение за него.
— Знам, той вече ме разпитва, макар да нямам и понятие защо му е нужно.
— Е, това не бива да ви занимава. Ще съобщите ли под клетва всичко, което ви е известно за него? И ще отговорите ли на останалите въпроси на доктор Уолис доброволно и откровено?
— Ако ми съдейства, разбира се от само себе си, че да. Но на мен нищо специално не ми е известно. А какво ще получа в замяна?
— Доколкото схванах, доктор Уолис може да ви снабди с извънредно важни сведения за пакета, който баща ви е възнамерявал да изпрати на майка ви. В този пакет се е съдържало всичко, което е знаел за Мордаунт и неговите дела. С кого се е виждал, какво е говорил, а и какво се е вършело. Като разполагате с това, лесно можете да постигнете целта си.
— Той е знаел през цялото време за пакета и нищо не ми е казал?
— Пакетът не е у него, а той е човек, който крие от околните всички свои мисли, не само тайните си. Никога нищо не дава и не върши даром. За щастие, сега вие имате нещо, което да му предложите. А той ще ви посочи към кого да се обърнете, за да получите въпросния пакет. Е, съгласен ли сте на такава сделка?
— Да! — изрекох възторжено. — Разбира се. От все сърце, след като в отплата му трябват само сведения. А за подобна находка бих си дал живота дори.
— Е, много добре — отвърна Търлоу с доволна усмивка. — Значи това е уредено. Сега остава да отстраним заплахата от страна на закона и да ви върнем свободата да ходите и да пътувате където пожелаете. Споменах за подозренията ви относно онази Сара Блънди и за пръстена, свален от трупа на доктор Гроув, който се намира у вас, и тя вече е арестувана за убийство.
— Радвам се да го чуя — казах и сърцето ми се преизпълни с ликуване. — Нали ви обясних вече как ми стана известно, че именно тя го е убила.
— Ще дадете показания срещу нея, уважението ви към правосъдието ще бъде оценено и от вас ще снемат всички обвинения. Давате ли дума, че това момиче извън всяко съмнение е убило доктор Гроув?
— Давам.
Знам, че беше лъжа, и още недоизказал се, бях обзет от горчиво негодувание, задето бях принуден да я изрека.
— В такъв случай всичко ще е наред. Но, повтарям, само ако отговорите на въпросите, зададени от доктор Уолис.
Бях на път да се пръсна от радост, докато предвкусвах тържеството си във всичко, към което се бях стремил. Наистина, казах си, над мен е спусната благословия, след като в тъй кратък срок получих толкова много. За няколко мига бях в еуфория, но после паднах духом.
— Това е капан — заявих. — Примамка, за да се върна в Оксфорд. Отново ще ме хвърлят в затвора и ще ме обесят.
— Такъв риск е налице, но по мое мнение Уолис се е прицелил към по-едра плячка от вас.
Изсумтях с негодувание. Помислих си колко е лесно да се запази невъзмутимо спокойствие, при положение че примката може да се затегне около нечия чужда шия. Щях да го видя колко философски би се отнесъл към това, ако него подгонеха към бесилката.