Следващият ход бе предприет няколко дни по-късно. Неохотно се примирих с мисълта, че въпреки опасността, ще ми се наложи да се оставя в ръцете на Уолис. Ала мъжеството ми измени и все още се колебаех, когато в стаята, където прекарвах цялото си време, с безшумни стъпки влезе Търлоу и ми съобщи, че ме очаква посетител.
— Някой си синьор Марко да Кола — поясни с усмивка. — Странно как този човек се появява на най-неочаквани места.
— Той е тук? — скочих на крака изумен. — Но защо?
— Защото аз го поканих. Отседнал е в съседна странноприемница и когато ме известиха за това, си казах, че е време да се запозная с въпросния господин. Невероятно мил човек.
Настоях да видя Кола, тъй като желаех да науча всички новини. Търлоу посочи, че той може да се окаже най-добрият посредник за обръщение към оксфордския съд (дори ми се стори, че не се доверява толкова безусловно на Уолис, както твърдеше).
Надявам се, че няма защо да се оправдавам за онова, което му наговорих. Вече бях получил достатъчно доказателства колко наложително е да се избавя от заклинанията на Сара Блънди и колко малко възможности имах да сторя нещо сам. Умолявал бях магията да бъде свалена от мен, ала ми бе отказвано. Тя с хитрост ме застави да нападна своя опекун; всички усилия на магове и свещенослужители да ѝ бъде даден отпор претърпяха неуспех и макар да не го споменавам често в повествованието си, едва ли не всеки ден ставах жертва на непонятни произшествия, а нощем ме терзаеха трескави видения и здравият сън ми убягваше. Тя ме нападаше безпощадно, вероятно с надежда да ме лиши от разсъдъка ми. А сега ми се предоставяше случай да ѝ нанеса ответен удар веднъж и завинаги. Не можех да пропусна подобна възможност. Да не говорим за дълга ми пред Томас.
Затова разправих на Кола как съм отишъл в дома ѝ, щом съм избягал от затвора, и съм видял как е влязла с безумно изражение на лицето, извън контрол. Казах му как съм намерил у нея пръстена на Гроув, веднага съм го разпознал и съм ѝ го отнел. Как тя е пребледняла, когато съм ѝ поискал обяснение защо е у нея. Как съм готов да повторя тези си показания пред съда. Когато завърших разказа си, вече и сам почти му вярвах.
Кола се съгласи да предаде показанията ми пред мировия съдия и дори ме успокои, като изказа предположение, че готовността ми да съм в услуга на правосъдието въпреки сериозната опасност, на която се подлагам, ще ми се зачете в бъдеще.
Благодарих му и бях обзет от тъй дружески чувства към него, че не се сдържах и споделих някои впечатления, които го засягаха лично.
— Обяснете ми — казах, — защо доктор Уолис се интересува от вас? Приятели ли сте двамата?
— Не — отсече той. — Видях го всичко на всичко веднъж и той се държа крайно неучтиво.
— Иска да разговаря с мен за вас, но не знам защо.
Кола повтори, че нищо не разбира, а после прекъсна разговора на тази тема и се осведоми кога се очаква да се върна в Оксфорд.
— Мисля, че ще е разумно да изчакам до самото навечерие на процеса — отговорих. — Надявам се, че съдията ще склони да бъда освободен под гаранция, но не съм настроен да бъда прекалено доверчив.
— Значи тогава ще се видите с доктор Уолис?
— Това е почти сигурно.
— Добре. Бих искал след това да ви поканя, за да отпразнуваме благополучното ви избавление.
И той си тръгна. Описвам всичко това тук, за да покажа колко много от разговорите пропуска Кола. Но значителна част от останалото е повече или по-малко вярно. Мировият съдия пристигна разгневен и възнамеряваше тутакси да арестува и Търлоу, и мен, но щом чу показанията ми против Блънди, стана самата доброта и любезност. Впрочем, подозирам, че доктор Уолис вече се бе намесил и го бе предупредил, че е вероятно сър Уилям да оттегли жалбата си, както той и стори няколко дни по-късно. После изчаках, докато не дойде вестта за началото на съдебното дело, и тогава се върнах в Оксфорд.
Ала не ми се наложи да давам показания, тъй като Сара се призна за виновна в престъплението, което бе поразително, след като не го бе извършила. Тъй или иначе, уликите изглеждаха безспорни и вероятно тя бе проумяла, че в никой случай няма да избегне съдбата си.
На следващия ден я обесиха и аз мигом почувствах как душата ми се освободи от зловредното ѝ влияние, сякаш ме облъхна прохладен свеж вятър след буря, очистил въздуха след задуха. Едва тогава осъзнах колко свирепо ме бе тормозила и как непрестанно бе обезсилвала духа ми.
Всъщност с това завършва и моят разказ, тъй като всичко останало е извън пределите на ръкописа на Кола, а много от успехите ми вече са общо достояние. Никога повече не видях Кола, тъй като той напусна Оксфорд скоро след това, но Уолис бе извънредно доволен от онова, което му казах, и ми предостави всичката нужна ми информация. Само до месец името ми беше изчистено и макар прякото изобличаване на Мордаунт да се оказа нежелателно по политически причини, по-нататъшното му издигане бе спряно завинаги. Човекът, когото на някакъв етап бяха гласили за най-влиятелния пост в страната, приключи дните си в жалка безизвестност, отхвърлен от всичките си приятели, мнозина от които узнаха цялата истина за него. Аз, тъкмо обратното, бях отрупан с благоволение от куп високопоставени хора, благодарение на което получих правата си, полагащи ми се по рождение, и позиции. Възползвах се дотолкова успешно от даровете на съдбата, че скоро можех вече да пристъпя към възстановяване на имението си. В последствие си построих и къща в покрайнините на Лондон, където презреният ми вуйчо почтително ме посещава с напразна надежда да му заделя част от благата си. Излишно е да казвам, че си тръгва с празни ръце.