Англия бе на ръба на пропастта, заплашвана от външни и вътрешни врагове; най-малката искра можеше да подпали наново пожар. И в този барутен погреб най-могъщите мъже в кралството влязоха в битка за благоволението на краля, което можеше да спечели само един. Кларендън, Бристол, Бенет; Бъкингамския херцог, лорд Кавендиш, Ковънтри, Ормънд, Саутхамптън — кралят можеше да издигне само едного начело на правителството, защото никой от тях не би търпял съдружие. Битката се водеше на тъмно, но последствията ѝ засегнаха мнозина. Аз бях един от тях и поех върху себе си задачата да укротя пламъците, преди да погълнат всичко. Лаская се, че успях в мисията си въпреки усилията на Марко да Кола. В началото на ръкописа си той твърди, че ще пропусне много неща, но никое от тях не било съществено. Това е първата му голяма лъжа. Тъкмо в онова, което е включил, няма нищо съществено и се налага аз да преразкажа нещата, за да изоблича вероломството му.
Участието ми в делата, които този Кола така се стреми да потули, започна две години преди неговото пристигане на английския бряг. Пътувах до Лондон, за да присъствам на конференция на натурфилософи единомишленици в Грешам Колидж. Организацията, която в последствие се превърна в Кралското дружество, днес не е каквато беше някога, въпреки присъствието в нея на светила като господин Нютон. Тогава тя беше закваска на познанието и само някой, който е присъствал на сбирките ѝ, може да е наясно как кипяха умовете там. Ала този дух го няма вече и се боя, че никога няма да се върне. Кой би могъл да се сравнява с тази плеяда — Рен, Хук, Бойл, Уорд, Уилкинс, Пети, Годард и още толкова имена, които ще живеят вечно. Днес членовете на Дружеството са като обитатели на мравуняк — вечно събират своите камъчета и насекоми, само трупат и никога не мислят, като в същото време се отвръщат от Бог. Нищо чудно, че предизвикват такова пренебрежение.
Ала тогава всичко бе изпълнено с радостни надежди, кралят се бе върнал на трона, в страната отново се възцари покой и целият свят на експерименталната философия бе пред нас, за да бъде изследван. Чувствахме се като моряците на Кабот, за пръв път зърнали Новия свят, и възбудата от очакването бе опияняваща. Самата конференция беше много изискана, както подобаваше на случая; присъстваше лично кралят и великодушно подари жезъл в знак на кралско покровителство върху нашите старания. Дойдоха и много влиятелни министри — в последствие, когато Кралското дружество бе официално учредено, много от тях станаха негови членове, макар че приносът им се изчерпваше главно със светски блясък.
След като Негово Величество държа приятна реч и на всички ни бе дадена възможност да му се поклоним лично, а господин Хук бе демонстрирал един от хитроумните си (и твърде показни) механизми, за да привлече вниманието на краля, към мен се приближи среден на ръст мъж с бързо стрелкащи се тъмни очи и високомерни обноски. Върху основата на носа си имаше черна овална лепенка, която покриваше (така се говореше) рана от сабя, получена, докато се биел за покойния крал. Аз лично не съм сигурен; никой не бе свидетел на това прословуто раняване, а лепенката повече служеше да напомня за неговата вярност към трона, отколкото да прикрива белег. Тогава той беше известен като Хенри Бенет, макар по-късно светът да го познаваше като граф Арлингтън, и току-що се бе върнал от посолството в Мадрид (макар това още да не бе общоизвестно). Чувал бях мъгляви разкази как се бил нагърбил да поддържа стабилността в кралството, и много скоро получих потвърждение, че нещата стоят точно така. Накратко, той ме покани да го посетя на следващата сутрин в къщата му на „Странд“, тъй като искал да се опознаем.
На другия ден се явих и донякъде очаквах да бъда въведен в официална приемна, пълна с просители, домогващи се до вниманието на човек, близък до Двора. Действително, имаше хора, но не много и бяха игнорирани. От това заключих, че звездата на господин Бенет още не беше засияла много ярко или пък по свои лични съображения той не даваше гласност за връзките си и дори за присъствието си в Лондон.