Бенет се облегна в креслото и ме изгледа студено.
— Моята цел е да охранявам краля, не да търся похвали.
— Разбира се.
— За духовно лице сте смайващо осведомен относно дела от този род. Възможно е да сте стояли до Търлоу по-близо, отколкото подозирах.
Вдигнах рамене.
— Искахте ми съвет и аз ви го дадох. Не е задължително да се вслушате в него.
Не ме освободи и известно време седях мълчаливо, а той гледаше през прозореца, докато не благоволи да ме забележи отново.
— Вървете си, господине — рече кисело. — Оставете ме на мира.
Подчиних се и си тръгнах, като си мислех, че не постигнах особен успех в идеята да обезоръжа човек, който би могъл да ми причини немалка вреда, и че дните ми в университета може да се окажат преброени. Примирих се с това, доколкото можах, бях достатъчно състоятелен, тъй като бях получил наследство по майчина линия и можеше да не се опасявам от гладна смърт или недоимък, но все пак си харесвах поста и носения от него доход и нямах никакво желание да се лиша от него.
Разиграх картите си колкото можах по-добре. Най-голямото предимство при разшифроване на тайнопис е, че никой не може да каже дали сте го разгадали правилно. В дадения случай изтълкуването на писмата (в добавка с неща, които ми бяха известни) ми позволи без особени усилия да докажа своята полезност. Те ясно свидетелстваха, че бунтът, толкова развълнувал господин Бенет, на практика ще се изчерпва само с виковете и изстъпленията на няколко десетки фанатици и в никакъв случай не би представлявал заплаха за краля. Тази шайка можеше и да си вярва, че с Божията помощ ще завладее Лондон, страната, че и целия свят; на мен ми бе повече от ясно, че подобно въстание е само фарс.
Но, както по-късно узнах, с лек тласък от страна на Бенет правителството го бе приело сериозно и започна да преживява кошмари за повсеместното надигане в страната на неполучилите заплата остатъци от армията на Кромуел. В края на януари (толкова време е нужно през зимата, та информацията да се придвижи от Лондон до Оксфорд) започнаха да идват сведения, че безумци от „Пета монархия“, предвождани от Томас Венър, са паднали в хитро поставен за тях капан и са били арестувани след размирици, продължили всичко на всичко пет часа. Нещо повече, внезапно решение беше подтикнало правителството да прати кавалерийски ескадрон в Абингдън и в още пет-шест града и с този мъдър ход бе обяснен фактът, че ветераните от армията бяха решили да си кротуват. Мен ако питате, те никога нищо не бяха замисляли, но това нямаше значение, бе произведено нужното впечатление.
Пет дни след тази новина получих писмо, с което бях привикан в Лондон. Тръгнах следващата седмица и когато пристигнах, очакваше ме разпореждане да посетя господин Бенет, който вече се бе настанил в Уайтхол, много по-близо до краля.
— Предполагам, че сте научили за чудовищната измяна, която правителството с успех потуши миналия месец? — попита той.
Кимнах.
— Дворът бе извънредно разтревожен — продължи той — и у мнозина това породи колебания. Включително у Негово Величество, който не може повече да се заблуждава, че се радва на всеобща любов.
— Съжалявам да го чуя.
— Напротив. Навред в тази страна зрее измяна и моята работа е да я смажа. Сега поне имам надежда, че предупрежденията ми ще бъдат чути.
Не казах нищо.
— При миналата ни среща ми дадохте съвет. Стремителното потушаване на бунта направи силно впечатление на Негово Величество и аз съм доволен, че обсъдих с вас моята стратегия.
С това ми даваше да разбера, че си е присвоил заслугите и че той е единствен мой проводник към кралската милост. Много великодушно от негова страна да ми разясни всичко това.
Кимнах.
— Радвам се, че можах да бъда полезен. На вас и Негово Величество.
— Ето, вземете — протегна ми той някакъв лист.
Оказа се документ, утвърждаващ верния слуга на краля, почитаемия Джон Уолис на поста му професор по геометрия в Оксфордския университет, а към него бе прикрепен друг, според който упоменатият верен и почитаем Джон Уолис се назначаваше за кралски капелан със заплата двеста лири годишно.
— Дълбоко съм благодарен и се надявам, че ще се окажа достоен за тази милост — казах.
Бенет разтегна устни в неприятна усмивка.
— Няма съмнение в това, докторе. И моля, не мислете, че очакваме от вас чести проповеди. Решихме да не предприемаме мерки срещу бунтовниците в Абингдън, Бърфорд или Нортхамптън. Желанието ни е те да останат на свобода. Знаем ги кои са, а птичка в ръката…
— Така е — отвърнах. — Но няма да има особена полза от това, ако не получавате постоянно сведения с какво се занимават.