— Самата истина. Убеден съм, че те ще направят нов опит. Такава е природата на тези хора: не могат да се спрат, защото да спрат, би означавало да извършат грях. Те смятат за свой свят дълг да упорстват в подстрекателствата.
— Някои виждат в това свое право — промърморих.
— Не желая да влизам в диспут. Права, задължения. Всичко това е измяна, от каквото и да произтича тя. Съгласен ли сте с мен?
— Мисля, че кралят има право на трона и нашият дълг е да му помогнем да го запази.
— Е, ще се погрижите ли за това?
— Аз?
— Вие. Ясен сте ми, господине. Маниерите ви на философ не могат да ме заблудят. Известно ми е какви услуги сте оказвали на Търлоу.
— Явно получените от вас сведения силно преувеличават способностите ми — отвърнах. — Бях криптограф, а не осведомител или таен агент. Но това няма значение. Ако желаете — нека го кажа с вашите думи — да се погрижа за това, ще се радвам да ви служа. Но ще са ми нужни пари.
— Ще получите толкова, колкото ви трябват. В пределите на разумното, естествено.
— И се осмелявам да напомня, че връзката между Оксфорд и Лондон не е много бърза.
— Ще получите пълномощия да действате както намерите за добре.
— В това число да използвам войници от разквартируваните в окръга гарнизони ли?
Той се намръщи, после неохотно отговори:
— В случай на крайна необходимост.
— А в какви отношения ще бъда с лордовете наместници на графствата?
— В никакви. Ще поддържате връзка само с мен. Дори с никого друг от правителството. Разбрано ли е?
Кимнах.
— Е, чудесно.
Бенет отново се усмихна и се изправи.
— Така. Много съм доволен, господине, че се съгласихте да служите на вашия владетел. Кралството далеч не е стабилно още и всички честни хора трябва да се трудят неуморно, та злобата и инакомислието да не избуят отново. Казвам ви, докторе, не знам ще се справим ли. Сега враговете ни са паднали духом и разединени, но ако отслабим хватката, кой знае какво ще се случи.
Този път се съгласих с него от цялото си сърце.
Не искам някой да си помисли, че поех тези отговорности с въодушевление или без нужния размисъл. Нямах намерение да свързвам съдбата си с човек, който би могъл да ме повлече надолу със себе си, ако позициите и властта му се окажеха кратковременни. Беше ми известно малко за господин Бенет и веднага щом регистрирах назначението си като кралски капелан в съответната канцелария и пратих в Оксфорд документа за утвърждаването ми на поста в университета, та да притесня враговете си там, се постарах да разузная повече за този човек.
Той без съмнение бе предоставил изобилни доказателства за верността си към трона, тъй като бе споделял изгнанието с краля, и му бяха поверявани дипломатически мисии от голяма важност. Нещо повече, беше ловък придворен — дори твърде ловък за вкуса на лорд Кларендън. Първият министър на краля бе забелязал дарбите му, но вместо да го привлече като свой поддръжник, незабавно бе зърнал в него заплаха за себе си. Враждата им се разрастваше и Бенет, който чакаше удобен случай, се бе сближил с други съперници на Кларендън. Също така се бе заобиколил с кръг от млади хора, които дружно се превъзнасяха един друг колко са умни. За Бенет се говореше като за човек, способен да се издигне до самия връх — а нищо не осигурява успеха в двора така надеждно като очакване за неминуем успех. С други думи, той имаше привърженици и с по-ниско, и с по-високо от своето положение, но докато лорд Кларендън си оставаше фаворитът на краля, повишението на господин Бенет нямаше да дойде скоро. Не беше ясно докога ще му стигне търпението.
Докато не станеше очевидно дали звездата му ще се издига, или той ще се сгромоляса в опита си да стигне върха, имах също толкова интерес, колкото и самият господин Бенет връзките ми с него да останат в тайна. Безпокоеше ме още нещо: неговата привързаност към Испания беше общоизвестна и мисълта, че помагам на придворен с такива симпатии, ме караше да се чувствам малко неспокоен. От друга страна, исках да бъда полезен, а господин Бенет беше единственият, чрез когото можех да принеса в услуга способностите си. Не се интересувах от интригите между силните на деня. Кой имаше най-голямо влияние в двора, чии съвети слушаше кралят, не беше от особено практическо значение; сигурността на кралството (в странно време живеехме тогава) зависеше далеч повече от дейността на по-нископоставени хора, които щяха да влязат в кръга на моето внимание. Вече споменах за разните смутители, войници от армията и сектанти, които съставляваха сериозна опозиция срещу правителството. Още от самото завръщане на краля те пораждаха непрестанни смутове, тъй като не приеха със смирение очевидната Божия воля, както предполагаше занятието им. Бунтът на Венър беше просто несполучлив фарс — зле подготвен, необезпечен финансово и некадърно ръководен, но нямаше причини да се вярва, че ще е последният, и постоянната бдителност бе наложителна.