Выбрать главу

Писмото завършваше с уверения, че ако съм искал да се сдобия с някакви картини, Томас Джаксън, ескуайър (не че имаше някакво право да си присвоява такава титла, бидейки прост художник), щял да ми ги осигури на драго сърце.

Когато получих писмото, без бавене написах на господин Бенет за този Джовани ди Пиетро: след като венецианците имаха в Лондон свой кореспондент, редно бе правителството да бъде известено за неговата личност. Бях донякъде изненадан, когато в отговор получих кратка бележка, че този Ди Пиетро вече им бил известен и не представлявал опасност за правителството, а господин Бенет бил уверен, че имам по-сериозни занятия, с които да се ангажирам. Напомняше ми, че задачата ми е да създавам спънки на сектантите, а останалото не било моя грижа.

Бях твърде зает и приех това напомняне само с благодарност, тъй като в средите на размирниците имаше сигнали за нови брожения, все още в слаба форма, така че си имах достатъчно грижи на главата. Към мен се стичаха донесения за оръжие, разпращано из страната, за тайни молитвени сбирки на сектанти. И най-тревожното — получих надеждни сведения, че Едмънд Лъдлоу, най-опасният и талантлив от генералите на Републиката още на свобода, приема у дома си в Швейцария, където пребиваваше в изгнание, необичайно голям брой посетители. Звярът се бе размърдал, но бе все едно „Кой е изчерпал водите с шепата си“ (Исаия, глава 40, стих 12). Знаех, че назрява смут в много области на страната, ала не ми бе ясно защо и кой стоеше зад това.

Не бива да се смята, че прекарвах всичкото си време в Оксфорд. То се знае, по няколко седмици в семестъра бях длъжен да изпълнявам задълженията си в университета, но през голяма част от годината бях свободен да разполагам с времето си и по много месеци прекарвах в Лондон, тъй като това не само опростяваше отношенията ми с държавния секретар (господин Бенет получи този пост през ноември), но и в столицата тогава се стичаха учени от цялата страна и естествено, имах желание да се наслаждавам на общуването с тъй велики умове. Големият труд по създаването на Кралското дружество все още не беше завършен и извънредно важно беше то да се изгради върху стабилни принципи, като се приемат само достойни кандидати и не се допускат такива, които от нечестиви съображения се опитваха да го опорочат: паписти, от една страна, и безбожници, от друга.

Скоро след едно такова заседание при мен дойде Матю, слугата ми, макар за мен той да беше нещо много повече. В своето повествование често ще споменавам този младеж, защото той ми бе скъп като син, дори повече. Като си мисля за родните си синове, лекомислени клоуни, с които нито един разумен човек не би могъл да разговаря, отчайвам се от злата си орис. „Глупавият син е бедствие за баща си“ (Притчи, глава 19, стих 13). Колко съм размишлявал над истината в това твърдение, а аз бях прокълнат с двама такива. Веднъж се опитах да посветя по-големия в тайните на дешифрирането, но със същия успех можех да се опитам да преподам на павиани теорията на господин Нютон. Още като малки бяха оставени на грижите на съпругата ми — тогава бях много зает със службата си за правителството и за университета — и тя ги възпита по свой образ и подобие. Тя е добродетелна жена и точно такава, каквато се полага на една съпруга, донесе ми в зестра имение и все пак съжалявам, че изобщо бях принуден да се оженя. Услугите, които може да окаже съпруга, в никой случай не компенсират неудобствата от общуването с нея и ограниченията на свободата, неизбежни в брака.

В миналото отделях много време и усилия за образованието на юноши, работех с крайно труден материал, убеждавах мълчаливите да проговорят и въз основа на това се опитвах да извлека общи принципи за податливостта на детския ум. Бих искал в близост до момчетата от шест години нагоре да не бъдат допускани жени, най-вече майките им, за да бъде съзнанието им ангажирано с възвишени беседи и благородни идеи. Четенето, образованието и дори игрите им трябва да бъдат ръководени от разумен човек — и нямам предвид онези невежи, които минават за училищни преподаватели, — за да бъдат подбудени да следват великото и да се отвръщат от долнопробното.

Ако преди години бях срещнал момче, подобно на Матю, вярвам, че бих направил от него велик човек. Щом го видях, обзе ме необяснимо съжаление, защото в поведението и очите му съзрях сина и спътника, когото бях молил Бог да ми даде. Слабо образован и още по-малко обучен, той все пак беше много повече мъж от кръвните ми чеда, чиито лениви умове бяха предмет на безспирните ми грижи и чиито амбиции не се простираха по-далеч от това да си осигурят комфорт. Матю бе висок на ръст и с чисто лице, толкова сговорчив в държанието си, че печелеше симпатията на всеки срещнат.