Когато дойде при мен в онази сутрин на 1663 година, вече ми бе служил няколко години и умът му дотолкова се бе развил, та разбирах, че скоро ще трябва да му потърся постоянна работа. Бездруго вече бях отлагал твърде дълго; та той скоро щеше да навърши двайсет години и отдавна бе надраснал ученическата възраст. Ясно ми беше, че не го ли пусна скоро, властта ми щеше да започне да го гнети. Въпреки това го задържах, тъй като нямах сили да се разделя с него. Обвинявам себе си за това и допускам, че желанието да си тръгне от мен го бе направило непредпазлив.
Когато ми каза, че от групата размирници са му поръчали да предаде пакет до частна пощенска служба, веднага застанах нащрек. Той не знаеше какво съдържа пакетът, но се бе наел да го отнесе на търговец, който разнасяше поща с корабите си. Това е широко разпространена практика — особено сред онези, които не желаят писмата им да попаднат в чужди ръце. Необичайно бе друго: на Матю бе възложена проста задача, която повече би прилягала на дете, и интуицията ми подсказваше, че пакетът може да е важен, след като беше адресиран до Нидерландия.
Вече от много месеци в страната се засилваше глух ропот, неизвестни личности скитаха из нея и разпалваха недоволство. Но събраните от мен сведения често си противоречаха помежду си и не съдържаха нищо, което да ме насочи към плановете на недоволните. Сами по себе си тези смутители не представляваха заплаха за никого, дотолкова бяха отчаяни и разединени помежду си, но ако се намереше влиятелна личност да ги сплоти и снабди с пари, лесно можеха да станат истински опасни. Както ми се стори, Матю ми донесе първата улика за връзка с външни агенти, каквато отдавна търсех. Времето показа, че той греши, но това бе най-добрата му грешка.
— Отлично — казах. — Донеси ми пакета. Ще проуча съдържанието и после ще си продължиш по пътя.
Той поклати глава.
— Боя се, че не е така просто, господине. Ние… те… най-сетне се научихме на предпазливост. Знам, че в нищо не ме подозират, но от момента, в който ще ми предадат пакета, до връчването му и за секунда няма да остана сам. Във всеки случай няма да разполагате толкова дълго с пакета, че да препишете съдържанието му.
— А ти уверен ли си, че си струва?
— Не знам. Но нали помолихте да ви докладвам за всички връзки с изгнаници.
— Постъпи правилно. И какво предлагаш? Знаеш колко много ценя мнението ти.
Той се усмихна от удоволствие при този дребен знак на признателност и уважение.
— Пакетът вероятно ще остане в дома на търговеца, докато не бъде изпратен на борда на кораба. Но няма да е задълго, те искат той да напусне страната възможно най-бързо. Само през тези няколко дни ще е възможно да се сдобиете с него тайно.
— Така. А как е името на търговеца?
— Ди Пиетро. Венецианец е и къщата му е недалеч от Тауър.
От сърце му благодарих за труда и дори му дадох малко пари като награда, след което го отпратих, за да обмисля сведението му на спокойствие. Думите на Матю ме озадачиха донякъде — на пръв поглед работата изглеждаше пълна безсмислица. Защо му беше на един венецианец да подпомага радикали? По всяка вероятност просто доставяше поща срещу заплащане и нямаше отношения нито с изпращача, нито с получателя, но пък си припомних, че името Ди Пиетро изплува вече за втори път. И това затвърди решимостта ми да прочета въпросното писмо.
Разполагах с известно време да поразмисля над своето затруднение, но не с много. На Матю му предстоеше да отнесе пакета следващата вечер. Бенет ми беше препоръчал настоятелно да оставя на мира Ди Пиетро, но също така ми бе наредил да изобличавам враговете на краля в Англия. Не ми предписа какво да правя, ако тези две заповеди влезеха в противоречие.
Ето защо отидох в кафенето на Том Лойд, където обикновено се събираха търговци, за да обменят клюки и да сключват съюз за по-големи печалби. Имах контакти в тези кръгове, тъй като от време на време влагах суми там, и бях научил на кого може да се вярва и кой трябва непременно да бъде избягван. Завързал бях познанство с търговец на име Уилямс, който между другите си занимания издирваше хора, готови да правят рискови вложения, и ги свързваше с търговци, нуждаещи се от пари. С негова помощ изгодно вложих неголяма част от свободните си пари в Източноиндийската компания, а също и в предприятието на някакъв господин, който ловеше африканци за американските континенти. Последното бе най-доброто ми капиталовложение, още повече, че (както ме увери капитанът на кораба) по време на плаването през океана робите надлежно бяха покръствани в християнството, като им се обезпечаваше спасение на душите, докато се трудят за господарите си.