Уилям изсумтя, явно недокрай убеден, но се отказа да ме разпитва повече.
— За него съм чувал от търговец, който се опитваше да води дела в Средиземноморието — взе да обяснява най-сетне. — След като си изпатил от пиратите и генуезците, решил, че не си струва труда. Но така или иначе, прекарал четири години в обиколки там и веднъж доставил товар на Крит за гарнизона в Кандия.
Повдигнах вежди.
— Само много храбър или наистина отчаян човек би се опитал да прекара стока под носа на турците заради пазар като Кандия.
— Както ви казах, понесъл загуби и бил в отчаяно положение, затова и решил да си опита късмета. И той явно проработил, тъй като не само разпродал стоката си, а и получил разрешение да извози за Англия венецианско стъкло.
Кимнах.
— На остров Крит се запознал с човек на име Кола, който казал, че баща му е венециански търговец и предлага луксозни изделия във Венеция. Нищо чудно във Венеция да има двама души на име Кола, знам ли…
— Продължавайте.
Той поклати глава.
— Нямам какво друго да разкажа. Занятията на отрочетата на търговците не са моя грижа. Имам си колкото щеш свои тревоги. Както виждам, и вие, докторе. Защо не ми обясните каква е работата?
Усмихнах се и се изправих.
— Повярвайте ми, не ми е известно нищо, което би ви донесло изгода.
— Е, мен друго не ме интересува. Но ако някога…
Кимнах. Сделката си беше сделка. С удовлетворение мога да потвърдя, че дългът ми към господин Уилямс беше изплатен, тъй като той сред първите узна за плановете да бъде екипиран наново флотът през следващата година. Известих го своевременно, което му позволи да изкупи всичките изработени мачти в страната, а после да ги препродава на свои цени на кралските интенданти. Слава на Бога, и двамата получихме добра печалба от това.
Споменатия от него търговец на име Андрю Бушрод издирих в затвора „Флийт“, където лежеше вече от няколко месеца; на кредиторите му им бе преляла чашата на търпението, когато кораб с товар, съставляващ голяма част от капитала му, беше потънал, а семейството му бе отказало да му се притече на помощ. Последното явно се дължеше на негова собствена вина. По време на благоденствието си бе отказал да внесе своя дял за зестрата на братовчедка. Съответно роднините му бяха решили, че нищо не ги задължава те да му помогнат, когато го бе притиснала нуждата.
И така, той не само беше в затвора, но и се намираше изцяло под моя власт. Имах влиянието да уредя неговото освобождаване и тогава той би се лишил от убежище, а кредиторите мигом щяха да му се нахвърлят. Искаше се немалко труд да се отдели плявата от зърното в неговия разказ, а точността му за детайли беше съмнителна; достатъчно бе да се съпостави неговото описание на Кола със закръгления и парфюмиран франт, какъвто в действителност изглеждаше италианецът, та макар и вероятно житейските обстоятелства да бяха попроменили външността му. Накратко, разказът на Бушрод се свеждаше до следното: през 1658 година откарал кораб с товар вълнени изделия до Ливорно. Получената сума от продажбата — явно му липсваше делови нюх — едва покрила разноските по плаването и Бушрод се заловил да търси стоки, които да откара в Англия и да ги продаде там изгодно. По прищявка на случайността се срещнал е венецианец, който му разправил за много печелившото си плаване до Крит, където откарал провизии и оръжие до пристанището на Кандия под самия нос на турците.
Градът и защитниците му изпитвали нужда от всичко и били готови да платят всякаква цена. Но самият венецианец за нищо на света не искал да се връща там. Защо ли? Защото искал да доживее до старост. Макар турският флот за нищо да не го бивало, пиратите действали твърде успешно. Твърде много от неговите приятели били попаднали в лапите им, а тогава човек, в най-добрия случай, доизживявал дните си на галерите. Венецианецът му посочил просяк на улицата и казал, че този нещастник някога бил моряк на кораб в Кандия. Сега нямал нито ръце, нито очи, нито уши, нито език.
Бушрод не бил смелчага и нямал никакви стремежи да спасява Кандия в името на християнството или на Венеция. Ала средствата му били на изчерпване, моряците му настоявали за заплатите си, а у дома го чакали кредитори. Ето защо се свързал с венецианския консул в Ливорно, който му съобщил кои са най-търсените стоки, а после подписал с него договор за извозване от Кандия на ранените, годни да понесат плаване — по четири дуката за благородник, по един за войник и по половин за жена.
До Месина плавали покрай италианското крайбрежие, там разтоварили фаянсови съдове и продължили по най-бързия начин за Крит. Сподели, че Кандия била най-лошото преживяване в живота му. Нямало нищо по-тягостно и непоносимо от престоя в град с няколко хиляди жители, очакващи скорошната си смърт, изоставени от целия християнски свят, наясно, че вече са бреме за собствената си родина, и преследвани безпощадно от врагове по суша и море. При тази най-дълга обсада в историята на света нравите били загрубели и извънредно брутални. Над града витаел дух на отчаяние и насилие и това принудило Бушрод да свали цените на стоките си от страх да не би гражданите да го нападнат и да му ги заграбят, без изобщо да платят. Все пак осъществил достатъчно печалба, освен че покрил разноските по плаването. Започнал приготовления за обратното пътешествие и обявил, че взема пасажери. Един от приелите предложението му бил човек на име Кола.