— Малкото му име — настоях. — Спомнете си точно как беше.
— Марко — отвърна той. — Да, точно така, Марко. Та този Кола беше в жалко състояние — слаб и изпит, мрачен и унил, мръсен, запуснат, почти не на себе си от болката и алкохола, който беше изпил по липса на други лекарства.
Трудно било да се повярва, че можело да допринесе нещо за венецианската отбрана, но Бушрод скоро се уверил колко греши. Към младежа се отнасяли с уважение далеч по-възрастни офицери, а простите войници благоговеели пред него. Станало ясно, че Кола бил най-добрият разузнавач в Кандия, умеел хитро да се промъква между отоманските предни постове, доставял телеграми до отдалечени крепости и устройвал всякакви диверсии. Неведнъж замислял и осъществявал капани за високопоставени турци и ги убивал, като си създал репутация на човек с невероятна ярост и безпощадност. Умеел да нанесе удар безшумно, да нападне изневиделица и да изчезне незабелязан, при това бил фанатично предан на християнската вяра при все белезите за обратното.
Бушрод изпитвал голямо любопитство към пасажера си и на няколко пъти се опитал да завърже разговор с него по време на плаването обратно към Венеция. Ала Кола бил потаен и се криел зад неприветливо мълчание. Само веднъж показал истинския си облик — когато Бушрод го попитал дали е женен. Лицето на Кола потъмняло и той отвърнал, че годеницата му била похитена и взета в робство от турците. Баща му го пратил на Крит да се запознае с момиче, което се оказало хубаво и от виден род, и Кола се съгласил на брак. Пратили я преди него във Венеция, а корабът бил пленен. Оттогава не бил чувал нищо за нея и силно се надявал да не е жива. Против волята на баща си младежът останал в Кандия, за да отмъщава за годеницата си, доколкото можел.
А сега вече му било все едно. Бил тежко ранен и знаел, че Кандия скоро ще падне. За защитата ѝ вече нямало нито пари, нито решимост, нито вяра. Още нямал представа дали ще се върне там. Може би по-добре щяло да е да потърси приложение на способностите си другаде.
Тук Марко да Кола се протегнал към бутилката и прекарал почти цялото пътуване седнал на палубата, но независимо дали бил трезвен, или пиян, не произнесъл нито дума повече, докато корабът не спрял в пристанището на Венеция.
Толкова научих по въпроса. Никой не може да осъжда усърдие в борба с езичниците, но все пак бе много странно. Имахме войник (или бивш войник), сговарящ се с републиканците в Нидерландия, а агент на баща му, венециански наблюдател, пращаше редовни донесения до господарите си в чужбина и пренасяше съобщения от противници на властта в Англия. Налице бяха множество откъслечни сведения, които някак не се съчетаваха. Ала говореха за загадка, която трябва да бъде разкрита, и очевидната отправна точка беше преждеспоменатият пакет. Въпреки забраните на господин Бенет, смятах, че е в моите правомощия да го проуча.
Не бива никой да си мисли, че подобно на господин Търлоу можех да призова армия от помощници, затова бързам да изложа истинското положение на нещата. Да, разполагах с неголям брой осведомители, но когато се изискваха решителни мерки, имах точно петима души в цялата страна, на които можех да разчитам, а двама от тях, дължа да призная, плашеха и мен самия. А това дело не беше единственото ми, нито дори главното ми занимание. Вече споменах за назряващ бунт и той ми създаваше големи грижи. Да добавим многобройните маловажни, но с потенциал да бъдат опасни групички от размирници. Гарнизонът в Абингдън бе прочистен от заговорници, но все пак смирението в него не бе удовлетворително. Секти и молитвени групи никнеха като гъби след дъжд и позволяваха на недоволните да се срещат и да черпят сила едни от други. Отново зачестиха настойчиви известия, че се появил месия на Страшния съд и странствал под прикритие из страната — проповядвал, наставлявал и сеел непокорство. През последните години бе имало поне дузина такива самозванци, но аз се бях надявал, че ще секнат с настъпването на по-спокойни времена. Явно бях бъркал. Накрая, в самия разгар на събитията, които възнамерявам да изложа, в Оксфорд цъфна някакъв впиянчен ирландски маг на име Грейторекс и отседна в странноприемница „Митра“, където мътеше главите на доверчиви клиенти и им изпразваше кесиите, та трябваше да изгубя много от времето си, докато го убедя да си върви по пътя. С други думи, бях постоянно ангажиран, но макар да се трудех неуморно, нито тогава, нито по-късно усърдието ми получи заслужената награда и признание.