Много пъти са ме питали защо съм се заловил с изкуството на шифрирането, защото това минаваше за вулгарно занятие, неподобаващо на човек с моето положение и достойнство. Причините са много, а удоволствието, което получавам от него, е последната от тях. Умове като този на Бойл се домогват до тайните на природата, от което аз също получавам огромно удовлетворение. Но каква наслада е да проникнеш в тайните на човешките мисли, да превърнеш хаоса на хорските старания в порядък и да извадиш на бял свят най-тъмни престъпления! Съгласен съм — шифърът е само набор от знаци върху страница. Да се превърне това струпване в осмислена фраза чрез упражненията на чистия разум е удовлетворение, каквото досега не съм успял да преподам на някого друг. Мога само да кажа, че е нещо сродно с молитвата. Не с повърхностната молитва, при която хората бърборят заучени думи, докато умът им витае другаде, а с истинска проникновена молитва, когато чувстваш как душата ти се изпълва с Божията благодат. Често съм си мислил, че успехът ми е израз на Неговата милост към мен, и е знамение, че моето дело Му е угодно.
Писмото на сектантите бе смешно лесно за разгадаване и не намерих в него нищо интересно. Ако знаех съдържанието му, не бих си правил труда, тъй като то не заслужаваше смъртта на Ди Пиетро, нито затрудненията, които ми причини убийството му. В него на високопарен език, толкова харесван от сектантите, се описваха приготовления и се загатваше за място, което идентифицирах като Нортхамптън. Но храна за размисъл в него нямаше много и нищо не оправдаваше опасността, на която се бях подложил. Ако такова оправдание можеше да се намери, то се заключаваше в последното загадъчно послание и аз реших на всяка цена да го прочета, с ясното съзнание, че ще ми трябва ключът към него.
Матю дойде при мен, когато седях до масата, а пред мен лежеше неподдаващото се на прочитане писмо. Попита дали всичко е сторил правилно.
— Постъпи прекрасно — казах му, — въпреки че по една случайност твоето писмо е напълно безинтересно. Ала друго едно ме заинтригува силно.
Протегнах му листа, за да го разгледа, което той стори с присъщата си изпълнителност и точност.
— И вие вече го разгадахте?
Усмихнах се на неговата вяра в мен.
— Различно писмо, различен източник и без съмнение различен адрес. Но нищо повече не знам. Не мога да прочета това писмо. Тайнописът с основан на книга, която определя последователността на знаците.
— Каква книга?
— Не знам и ако не успея да я намеря, нищо няма да разбера. Но съм уверен, че е нещо много важно. Подобен тайнопис е рядкост, сблъсквал съм се с такъв само няколко пъти и тогава посланията бяха написани от много умни хора. Такъв шифър е непосилен за глупави.
— Ще успеете — усмихна ми се той. — Уверен съм.
— Обичам те за това доверие, момчето ми. Но този път грешиш. Без ключ вратата ще остане затворена.
— А как да открием ключа?
— Само онзи, който е написал писмото, и другият, за когото е предназначено, знаят коя е книгата и всеки от двамата има екземпляр от нея.
— Тогава трябва да ги попитаме.
Помислих си, че се шегува, и вече бях отворил уста да го смъмря за неуместното му лекомислие, но по лицето му разбрах, че е напълно сериозен.
— Позволете ми да се върна в Смитфийлд. Ще разкажа, че някой се е опитал да открадне писмото, но не е успял. Ще предложа лично да се кача на кораба, уж за да охранявам писмото, та да съм сигурен, че няма да попадне в чужди ръце. Така ще узная на кого се изпраща и кой е ключът за него.
Юношеският ум е самото простодушие и не можах да скрия насмешката си.
— Защо се смеете, докторе? — смръщи чело той. — Прав съм. Няма друг начин да се узнае какво ви е нужно и няма кого друг да изпратите освен мен.
— Матю, твоята невинност е умилителна. Ще тръгнеш, ще те разкрият и всичко ще бъде изгубено, та дори да успееш да избягаш невредим. Не ми додявай с подобни глупости.
— Винаги се държите с мен като с малко дете — промърмори той, разстроен от думите ми. — Но не виждам защо. По какъв друг начин можете да узнаете за кого е писмото и коя книга ви е нужна? А ако на мен не вярвате, кого бихте пратили?
Хванах го за раменете и се вгледах в сърдитите му очи.
— Не се разстройвай — казах вече по-меко. — Не говоря така от пренебрежение, а защото съм загрижен за теб. Млад си, а тези хора са опасни. Не бих искал да попаднеш в беда.
— И аз съм ви благодарен за това. Но не искам нищо друго, освен да ви служа. Знам колко съм ви задължен и колко малко съм извършил, за да платя дълга си. Затова ви моля, дайте ми разрешение. И трябва да решите бързо, защото корабът отплава утре.