Помълчах известно време, загледан в лицето му, помръкнало от обида, и ми стана ясно, че трябва да отпусна юздите или рискувам да го изгубя завинаги. И все пак опитах отново.
— „Аз пък, ако трябва вече да остана без деца, нека остана без деца“ (Битие, глава 43, стих 14).
Той ме погледна с такава доброта, че я помня и до днес.
— „Бащи, не дразнете чедата си, за да не падат духом“ (Колосяни, глава 3, стих 21).
Тук вече отстъпих, прегърнах моето момче на сбогуване, а после гледах през прозореца как той излезе на улицата и се изгуби сред тълпата. Виждах живост в стойката му и радост в походката му, дарени му от свободата, и тъгувах за своята загуба. Остатъка от деня прекарах в молитви за благополучното му завръщане.
Не получих вести цели две седмици, всеки ден бях терзан от тревоги дали корабът не е потънал, дали моето момче не е разкрито. Но той се справи по-добре, отколкото очаквах, и прояви повече нюх от мнозина агенти, получаващи заплата от правителството. Когато получих първото му писмо, се просълзих от облекчение и гордост.
Ваше преподобие — започваше то, — съгласно вашите указания се качих на гемията „Коломбо“ и пристигнах в Хага. Плаването беше наистина ужасно и в един момент дори си помислих, че мисията ми ще завърши с неуспех. Изглеждаше неизбежно корабчето да потъне с целия си екипаж. За щастие шкиперът се оказа опитен и ни доведе до сушата невредими, макар и измъчени от морска болест.
По време на пътуването спечелих доверието на този човек и узнах, че той не възнамерява да се задържи дълго в пристанището. Беше натъжен от смъртта на Ди Пиетро, загрижен за службата си и искаше да се върне в Лондон възможно най-бързо. Затова му предложих да го отменя и аз да раздам писмата, като казах, че ще се радвам на възможността да опозная тази част от света. Тъй като той не подозираше, че в някое от тях се съдържа по-специално съобщение, съгласи се на драго сърце и обеща да ме върне обратно в Лондон, когато пристигне със следващия си товар стоки.
Внимателно като в същинска поща прегледахме пликовете и сравнихте адресите им с неговия списък.
„На това няма адрес“, казах му и посочих писмото, което толкова много ви заинтересува. „Вярно, няма — отвърна той — и все пак фигурира в списъка ми.“ Показа ми го и там имаше инструкции с почерка на самия Ди Пиетро, че това конкретно писмо трябва да се достави на човек на име Да Кола на „Гулденстраат“.
Господине, трябва да ви кажа, че въпросната къща е на испанския посланик и че този Кола е широко известен тук. Още не съм предал писмото, защото ми казаха, че чак утре ще се появи, а аз отказах да го оставя, като обясних, че имам строги нареждания да го връча в неговите ръце. Открих тук англичани и те много дружелюбно ми предложиха подслон, защото са изолирани и копнеят за новини от дома.
Щом се върна, то се знае, ще ви посетя, за да ви предам каквото съм успял да науча. Бъдете спокоен, най-скъпи ми господине…
Макар сърдечността на милото ми момче да стопли сърцето ми, боя се, че бих се забравил дотолкова, та да му дръпна ушите, ако се намираше пред мен. Разбирах, че се беше справил добре, но не толкова, колкото би ми се искало. Все още не разполагах със заглавието на книгата-ключ, а без нея нямах особен напредък. Но ако по този въпрос не бе успял, то в друго отношение бе получил ценни сведения. Вече ми беше известно, че испанският посланик Естебан де Гамара е непримирим и опасен враг на Англия. Само тази информация дори оправдаваше всичко, сторено от мен до момента. Кола, за когото ми бяха казали няколко месеца по-рано, че общува с радикали, сега се оказваше с адрес в испанското посолство. Прелюбопитна загадка.
Сведенията ме поставиха в затруднително положение, тъй като, ако бях престъпил заповедите да оставя на мира Ди Пиетро, намесата в тези международни дела бе още по-тежко провинение. Господин Бенет все така си оставаше мой единствен закрилник и не можех да си позволя да се лиша от неговото благоразположение, докато не успеех да го заменя с по-могъщ покровител. И все пак свързващото звено между радикалите и испанците бе извънредно важно. Надали можеше да се предполага съюз между стълба на католицизма и най-яростните фанатици на протестантството, а все пак аз държах в ръце първия смущаващ намек за подобна връзка и не можех да позволя абстрактните ми умозаключения да надделеят над преките и категорични улики.